В голямата си част тях вече ги няма тук. Преместени са по странични и задни улички, в по-бедни квартали, все по-далеч и по-далеч от Брайтън Бийч, крайбрежната улица и морето. Това не е беда — който се нуждае от услугите им, знае къде да ги намери.
Но „Св. Даниил“ си е тук, издържал проверката на времето. Той е клуб, частен клуб за определена публика. Няма нищо общо с лъскавите събратя от големите булеварди. Помещенията му са в мазето на стара каменна къща. Наоколо е имало подобни сгради, построени по същото време, от същия кафеникав на цвят камък. По-късно всички те били преустроени и днес „Св. Даниил“ се намира между два значително по-красиви жилищни блока. Клубът стои по средата им като беден роднина, натрапил се в семейна снимка, без да се стеснява от неугледния си вид.
Над клубните помещения е разположен истински лабиринт от неголеми апартаменти, някои достатъчни за семейни жилища, други едностайни и подходящи за хора, които държат повече на анонимността, отколкото на жилищната площ. Някога там са живели постоянни наематели, но не и днес. Част от тях са складове за алкохолни напитки, цигари, електроуреди, електроника и най-различна друга контрабандна стока. Останалите се използват почасово от млади (в някои случаи и прекалено млади) проститутки и техните клиенти. Няколко стаи са по-луксозно обзаведени и поддържани; там е монтирана съвременна снимачна и звукозаписна техника за порнографски филми.
Макар наричан „Св. Даниил“, клубът няма официално име. На метална плоча до вратата на английски и на кирилица е написано „Обществен клуб за частни лица“, обаче думата „обществен“ тук едва ли е точна. Вътре има бар, но в него рядко се задържат посетители. Повечето влизащи там пият кафе и убиват времето, докато чакат инструкции за изпълнение на определени поръчки, като например събиране на пари от длъжници и трошене на кости на провинили се по някакъв повод хора.
На екрана на телевизора над бара най-често се въртят пиратски дивидита, записи на стари хокейни мачове, често и порно. Но късно вечер, когато с бизнеса за деня е приключено, могат да се видят и стари ленти от войната в Чечения, където руските части извършват наказателни акции срещу врага, бил той реален или измислен. Покрай стените се редят полусферични по форма пластмасови сепарета с надраскани овехтели маси в средата — истински реликви от стари времена, когато клубът наистина е бил обществен. Тогава тук се събирали имигранти, носталгично жадни да побъбрят с някого за далечната родина, да прочетат пресни вестници, а често и писма, донесени от пристигнали неотдавна сънародници. По стените висят стари съветски плакати от 40-те години на миналия век, купени за по няколко долара от видеомагазинчетата по „Брайтън Бийч Авеню“.
Полицията бе държала клуба под око известно време. Но опитите й да проникне в сградата и да монтира скрити микрофони се оказаха неуспешни. Безрезултатно бе и продължителното подслушване на телефонните разговори оттам. Ченгетата подозираха, че сериозният бизнес се върши с временни джиесеми, използвани максимум за по една седмица, а сетне захвърляни или унищожавани. Отделът за борба с порока организира две акции, хората му наистина проникнаха в сградата през един от прозорците над клуба. Заловиха неколцина клиенти и още толкова уплашени проститутки, които не говореха английски и нямаха документи. Така и не успяха да се доберат до сводниците, а ченгетата си знаеха: курвите са като консумативи — лесно ги заменят.
По време на въпросните акции вратата към мазето бе заключена. А когато полицията най-сетне влезе там, завари скучаеш барман и четирима възрастни руснаци с изпадали зъби. Играеха покер, но вместо пари залагаха кибритени клечки.
Беше хладна вечер в средата на октомври. В клуба бе заето само едно сепаре — на обичайното си място там седеше украинец, известен като Попа. Наричаха го така, защото бе учил три години в православна духовна семинария, преди да намери истинското си призвание в живота. Призванието пък бе свързано с дела, за които обичайно се иска прошка от свещеник. А неофициалното име на клуба свидетелстваше за краткия му флирт с религията. Защото така се нарича най-старият московски манастир — Даниловския, — известен като истинска крепост на православната вяра по време на най-свирепите ексцесии на комунистическата ера в СССР. Мнозина от монасите на „Св. Даниил“ са провъзгласени за мъченици, а мощите на самия светия били тайно прехвърлени в САЩ, за да бъдат спасени от поругаване.