Луис не изпита нужда да присъства на организираната от него екзекуция или да се наслаждава на конвулсиите на проснатата в праха окървавена фигура. Прие смъртта на Дебър като нещо напълно естествено и го запомни само по един начин: дребен, издокаран, самовлюбен мъж с любимото си пискало, окачено на врата на синджирче.
Затова не би било вярно да се каже, че този пръв акт на насилие го е повел по определен път, за да го превърне в онова, което представляваше днес. Луис носеше в себе си фатален потенциал по рождение, а катализаторът, отключил тази стихия, съвсем не бе толкова интересен. Важното бе друго: веднъж освободена, тя се бе превърнала в негово второ аз, бе потекла във вените му така естествено както кръвта.
И Ейнджъл е убивал, но с много по-прости мотиви. Отнемал е живот по необходимост, в самозащита, най-често по целесъобразност — просто защото в дадена ситуация не би могъл да постъпи другояче. Не изпитваше угризения за това, нито пък го преследваха образите на убитите. Понякога се учудваше сам на себе си: дали пък в него няма нещо по-различно от другите? Допускаше, че може и да има. Но пък никога не бе изпитвал вътрешен подтик да убива. Не е чувствал необходимост да издирва насилници, да им се опълчва и да мери сили. Да му бе казал някой, че от днес нататък повече няма да държи оръжие в ръка, че ще води кротък и незабележителен живот, би го приел напълно спокойно, стига това да не означава раздяла с Луис. Но именно тук се криеше проблемът. Подобен живот щеше да бъде невъзможен за Луис, следователно би се наложило връзката им да бъде пожертвана. Насилието при Ейнджъл бе резултат от стечение на определени обстоятелства, при Луис то бе първично и стихийно.
Отчасти и по тази причина бяха толкова близки с Паркър вече години наред. Ейнджъл му бе длъжник. По онова време все още полицай, Чарли му помагаше да оцелее в затвора, където излежаващият присъда взломаджия бе попаднал на опасни врагове. Ейнджъл така и не можа да разбере защо той беше постъпил така. Вярно, той знаеше за тежкото му детство и ужасните издевателства, на които е бил подлаган. Но сходна съдба имаха и много други престъпници, някои от тях дори и много по-тежка. Затова беше трудно да обясни помощта и приятелството на полицая със съжаление или съпричастие.
Имаше и нещо друго, много странно: сякаш по онова време Паркър бе надникнал в бъдещето и то бе продиктувало действията му. Всъщност около детектива се случваха множество необичайни неща, те нямаха просто обяснение и понякога граничеха с паранормалното. В същото време той не бе ясновидец, нито пророк, прозиращ в неведомото. Така или иначе основата на приятелската връзка между тях оставаше неясна. По някакви си причини, скрити за нормалните човешки възприятия и разбиране, животът им бе взаимосвързан.
В началото Луис не разбираше това приятелство, отблъскваше го и професията на Чарли. Не обичаше ченгетата, настоящи или бивши. В същото време си даваше сметка, че Ейнджъл не би оцелял без помощта на този необикновен човек, измъчван от постоянна вътрешна борба. А Паркър наистина изглеждаше разкъсван от мъка, угризения и тъга: понякога едва креташе под бремето на житейската си загуба, друг път успяваше да надделее болката и изглеждаше желязно силен. С течение на времето Луис разпозна нещо от себе си в този мъж. Така се породи взаимна симпатия, тя се превърна в разбирателство, сетне в уважение и особен вид приятелство, макар то да бе подлагано на изпитания неведнъж.
За Ейнджъл най-съществената прилика между двамата се криеше в тъмните им страни. И в Паркър гореше хладен, бял огън, подобен на този в Луис. Движеше го същата вътрешна необходимост, макар че при Чарли тя изглеждаше по-рафинирана. И двамата използваха способностите и възможностите на другия, допълваха се и си помагаха.
За съжаление през последните месеци нещата се бяха променили. Паркър загуби правоспособността си на частен детектив. При това усещаше, че го следят, и то същите хора, които му отнеха разрешителното. Една погрешна стъпка и можеше да се озове в затвора или да привлече внимание към приятелите си. Как ли бяха избегнали досега тази реална опасност? Вярно, действаха професионално и максимално предпазливо, а може би и късметът им работеше. Но и тези фактори, взети заедно, едва ли бяха достатъчни да ги предпазят от всичките им зложелатели и врагове. Какво им помагаше в случая? Беше загадка.