В същото време наложената на детектива забрана лишаваше Луис от някои възможности да задоволява вътрешните си потребности. И той отново се обърна към старото поприще. Посещението при руснаците не бе продиктувано толкова от непосредствена заплаха за Паркър, колкото от желанието му да демонстрира сила и да изпусне натрупаното напрежение. На всичкото отгоре сега двамата бяха пряко заплашени от неизвестни фактори, а все още не бяха успели да ги установят. Ейнджъл подозираше, че Луис тайно се радва на евентуалния сблъсък и с нетърпение го очаква. Това го тревожеше най-много.
И Гейбриъл беше проблем, и то сериозен. Той носеше отговорност за сегашната ситуация, най-малкото ако казаното от Хойл бе вярно. Гейбриъл изпращаше Луис да убива. Ейнджъл не го познаваше лично, но бе научил предостатъчно за него. А взаимоотношенията между двамата бяха доста сложни. Изглежда, Луис хранеше чувство за дълг към стария си работодател, макар че според Ейнджъл Гейбриъл го бе манипулирал, покварил и използвал за свои лични цели.
Сега старият ментор се завърна в живота на своя ученик и, изглежда, целеше отново да го оплете в сложни и опасни мрежи. Така мислеше Ейнджъл и все повече се опасяваше, че някои страни от тъмното минало на Луис проникват в тяхното общо настояще и постепенно го тровят.
В същото време някои качества на Ейнджъл пък оставаха смущаващо далечни, понякога неразбираеми за Луис. Въпреки всичко преживяно бившият крадец и затворник притежаваше мекота и добросърдечие, които партньорът му възприемаше като слабост. Ейнджъл бе състрадателен и съпричастен, най-вече спрямо малтретирани деца. От личен опит Луис знаеше, че всеки човек, измъчван и насилван в детството си, завинаги ще носи в сърцето си образа на многострадалното дете. Не можеше да не уважава това, усещаше също, че самият той е преобразен именно благодарение на близостта си с този изстрадал мъж. Даваше си и сметка, че в действителност Ейнджъл се стреми да го облагороди. Но не беше ли това тяхната Ахилесова пета?
За щастие чувствата му към партньора бяха по-силни и той доброволно обръщаше гръб на истинската си природа. Това обаче раздвояваше защитните му сили. Преди се грижеше единствено за собственото оцеляване в неимоверно опасната си професия. Сетне се наложи да отговаря за двама. Когато преди време Ейнджъл попадна в ръцете на опасни психопати, където бе малтретиран и едва не загина, Луис за пръв път почувства пределно ясно какво означава за него той. И си даде сметка, че без приятеля си отново ще се превърне в движена от пламтяща ярост машина за убиване и в крайна сметка нейна жертва.
Но никога не сподели с Ейнджъл, че понякога нещо в него ужасяващо копнее именно за такъв финал.
И Паркър изигра роля в преобразяването му. В негово лице Луис разпознаваше много от себе си, но и от Ейнджъл. Детективът притежаваше съпричастността на последния, готовността му да защитава слабите и онеправданите от безпощадността на насилника. Същевременно носеше склонността на Луис към агресия и неговата необходимост да нанесе удар, да съди и да въздава правосъдие. Двамата се допълваха и взаимно балансираха. Паркър съумяваше да потисне най-лошото в Луис, последният поощряваше най-тъмното в Паркър, но пък винаги намираше за него отдушник.
Ами Ейнджъл? Той бе центърът, около който гравитираха другите двама. Те му доверяваха всичко, той поемаше в себе си тяхното ехо. А не беше ли вярно това и за тримата? Това единение ги свързваше и сплотяваше. То и постепенно изпълващото ги проникновение, че Паркър се движи към съдбовен сблъсък, в който Съдбата е отредила роля и за другите двама.
Луис не си бе давал сметка, че ще се окаже свързан с човек като Ейнджъл. Години наред предпочиташе да обръща гръб на собствената си сексуалност. На млади години му се струваше срамна, затова всячески потискаше желанията си. И с течение на времето ставаше все по-трудно да я признае дори и пред себе си.
И тогава един ден странно облечен мъж се опита да обере апартамента му. Не беше много сръчен или пък Луис бе достатъчно печен, защото го закова под дулото на пистолета си, когато онзи се опитваше да измъкне през прозореца обемист телевизор. Кой, се бе запитал Луис тогава, краде тежък телевизор от скъпо обзаведен апартамент с леснопреносими ценни произведения на изкуството? Значи нищо чудно, че Ейнджъл се бе озовал в затвора. Като крадец се оказа удивително некадърен, но пък като взломаджия — човек, който може да отвори и най-сложната ключалка — бе истински гений. Имаше дарба за това и в нея Луис бе доловил Божията ръка. Всъщност Всевишният се бе пошегувал с този човек. Бе му дал божествен дар — умението да борави с удивително сложна техника, но го бе лишил от тънкия усет да го прилага практически изгодно за самия себе си. Без, разбира се, да смятаме законния бизнес на майстор ключар. Обаче самата идея да бъхти за насъщния бе отблъскваща за Ейнджъл.