В същото време не по-малко отблъскващ пък за Луис бе вкусът на партньора му към дрехите. Отначало смяташе, че това е някаква ексцентричност — да се обличаш крещящо и евтино. Ейнджъл се ровеше по щандовете на разпродажбите в най-обикновените вериги като „Маршълс“ или „Ти Джей Макс“, оттам като истински далтонист избираше невероятни цветови комбинации и десени. За марковите магазини нехаеше. В тях не влизаше, освен ако и те нямаха отдел за разпродажба с огромни намаления, все едно че плащат на клиента да изнесе стоката им. Ейнджъл изпитваше особено удоволствие да търси нещо — риза, джинси, маратонки, — чиято оригинална цена да е намалена поне десетократно. А сетне се радваше и гордееше, сякаш е постигнал нещо върховно. Това бе непростимо в очите на Луис. Той правеше забележки, сърдеше се, понякога коментираше избора му на облекло жестоко и язвително. Години бяха минали, преди да разбере, че в тези случаи Ейнджъл се свива в себе си като сконфузено дете, което се е опитвало да угоди на родителя, но е било наказано незаслужено. Вероятно в детството си е мечтал да притежава хубави дрехи и скъпи предмети, но в по-късни години не можеше да оправдае цената им в собствените си очи. Струваше му се, че не са за него, и лъжеше сам себе си дори и когато купуваше маркови, но преоценени стоки.
Навремето Луис му подари по някакъв повод прекрасно сако от „Бриони“. Но то остана необлечено години наред. Висеше в гардероба, грижливо покрито със специален калъф, да го предпазва от прах и молци. Когато запита защо не го носи, Ейнджъл отвърна, че дрехата е много скъпа и трябва да се пази. Тогава Луис не го разбра, не го разбираше и днес, но беше свикнал да държи устата си затворена и да прехапва език, когато приятелят му се върне от пазаруване и гордо демонстрира поредната провокативна безвкусица. В крайна сметка и Ейнджъл научи нещо: че изгодната покупка не е толкова удачна, ако не я оценяват и околните. Най-сетне бе постигнато компромисно споразумение и изборът на облекло се подобри, макар и не съвсем.
Сега Ейнджъл се въртеше около масата в своята светая светих и се взираше в купищата електроника, но всъщност не виждаше нищо. Луис се намираше в анонимен офис в друга част на града. Седеше пред включен компютър, дълбоко замислен, и преценяваше възможностите. Въпросът бе: дали да не остави партньора у дома и да посети Лийхейгън самостоятелно? Отлично знаеше, че Ейнджъл няма да се съгласи.
Друга възможност беше да тръгне, без да му се обади, но и тази идея не струваше.
Нямаше търпение да тръгне незабавно, да намери бързо и крайно решение. Това бе в кръвта му, такъв бе и смисълът на живота за него. Още с възникването на проблема Лийхейгън бе почувствал как отново цялото му същество се изпълва с целенасоченост. Старите навици се събуждаха, обаждаха се старите инстинкти. Налице бе сериозна заплаха за всичко, на което държеше, но се чувстваше напълно способен и достатъчно силен да я неутрализира. Знаеше, че Ейнджъл ще настоява да бъде до него, но няма да изпитва същата тръпка. Повтаряше си, че не намира удоволствие в самото убийство, че не го влече насилието и смъртта. Истинската наслада се крие в качеството на изпълнението и точния професионализъм.
Потисна тези мисли и пръстите му заиграха по клавиатурата. Издирването на Артър Лийхейгън започваше. Следваше истинският лов.
Гейбриъл седеше на стол в стая до шефската пред същия вид огледален прозорец. Момчето бе високо, възслабо, но това беше поправимо. Беше и хубавец, а сигурно щеше още да се разхубави. Повече впечатляваше обаче леденото спокойствие, то беше многообещаващо. Главата му бе гордо изправена въпреки продължителния и видимо болезнен разпит. Очите бяха блестящи, зорки и не потрепваха.
Измина минута и нещо. Момчето помръдна. Напрегна се леко като зверче, вече надушило друг, приближаващ се по-едър екземпляр, но все още несигурно дали той представлява заплаха. Усещаше, че го наблюдават. И което бе по-важно — съзнаваше, че отвъд преградата не е Устър.