Още преди да дойде в местния полицейски участък, Гейбриъл бе наясно, че момчето е почти завършен боец, и то от твърдите, които не отстъпват пред провокация и не бягат от предизвикателства. Това беше чудесно. Означаваше, че е налице съществено предразположение към агресия, дори вътрешна готовност да я демонстрира. Случаят Дебър просто беше я отключил. Знаеше се, че момчето е с объркана сексуалност, но не и практикуващ хомосексуалист сигурно поради крехката възраст. Налице бяха и симптоми, които говореха, че това е възможно. Както в много други области, Гейбриъл имаше стабилни познания и в тази. Познаваше видовете отклонения, като например склонността към насилие и малтретиране на деца и резултатите от това в по-късни години. Но за неговия занаят тази склонност бе противопоказна. На практика тя представляваше елемент на нестабилност с възможност за проява и в други области. Насилниците бяха неподходящи за целите на Гейбриъл. Самият той не беше хомосексуалист, но разбираше естеството на сексуалното желание, както разбираше природата на агресивността и омразата. Знаеше, че има аспекти на човешкото поведение, които подлежат на контрол, както и други, които не могат да бъдат променяни, както например сексуалната ориентация. Сексуалността при Луис бе даденост, която го интересуваше само от една гледна точка: уязвимост и конфликтност. Беше слабост, която също можеше да експлоатира.
Сега продължаваше да го следи през стъклото и след малко момчето погледна право в него, въпреки че нямаше как да го види. Така изтекоха около пет минути и Луис не промени позата си. Гейбриъл закима в знак на задоволство, изправи се и напусна помещението, за да се срещне с петнайсетгодишния убиец очи в очи.
Както всички добри лидери, така и Гейбриъл обичаше хората си по свой начин, макар че при нужда бе готов да пожертва всеки един от тях. През следващите години Луис оправда очакванията му и дори ги надхвърли. С едно-единствено изключение: отказваше да убива жени. Гейбриъл си казваше, че това е резултат от миналото и възпитанието му в семейството, и си затваряше очите. Още повече, че наистина го обичаше. Луис му стана като син и на свой ред менторът зае мястото на липсващия баща.
Гейбриъл влезе в стаята за разпити и седна срещу Луис. Тук вонеше на пот, носеха се и други неприятни миризми, но той не даде вид, че ги усеща. Лицето на момчето бе мокро.
Гейбриъл се пресегна и издърпа шнура на магнетофона от стенния контакт. Сетне сложи ръцете си върху масата, за да се виждат.
— Името ми е Гейбриъл — започна той. — А твоето е Луис, нали?
Момчето не отговори и продължи да гледа новодошлия съсредоточено, сякаш очакваше да чуе още нещо.
— Между другото си свободен — продължи възрастният мъж. — Срещу теб няма да има обвинение.
Този път получи реакция. Но тя се изрази само в леко отваряне на устата, повдигане на веждите и извръщане на главата към вратата.
— Да — потвърди Гейбриъл. — Можеш да си тръгнеш веднага. Както решиш. Никой няма да те спира. Баба ти те чака отвън да те отведе у дома. Пак ще спиш в собственото си легло, в позната обстановка. Всичко ще бъде може би постарому.
И се усмихна. Момчето не помръдна.
— Що, не ми ли вярваш?
— Какво искате от мен? — запита Луис.
— Какво искам ли? Единствено да ти помогна. Мисля, че си необичаен младеж. Бих се осмелил да кажа дори, че притежаваш особена дарба, само че такава, дето мнозина тук не биха могли да оценят.
И махна с ръка пред себе си, сякаш имаше предвид стаята за разпити, участъка, Устър, закона.
— Казвам си, че мога да помогна да намериш мястото си в живота. Така, че уменията ти да бъдат използвани много по-добре, отколкото в това градче. Виждаш ли, останеш ли в него, ти непременно ще прекрачиш рамките на позволеното. Ще те предизвикват, ще те заплашват. Най-напред полицията, но ще има и други. И ти ще откликнеш на предизвикателствата. Само че вече си достатъчно известен. Втори път няма да се измъкнеш. Ще трябва да отговаряш за стореното, а наказанието ще бъде евентуално най-тежкото.