— Не разбирам за какво говорите.
Гейбриъл поклати пръст, но жестът не беше укорен.
— Добре, даже чудесно — засмя се той и направи кратка пауза. — Нека ти обясня какво ще се случи в близко бъдеще — започна той след малко. — Дебър има приятели или може би е по-точно да се каже „познати мъже като него“, че и по-лоши. Те няма да оставят смъртта му да мине току-така. Не могат да си го позволят. Защото така ще покажат слабост и уязвимост, нали? А репутацията им съществено ще пострада. Вече знаят, че са те разпитвали за смъртта на Дебър, но няма да бъдат така скептично настроени както тукашните детективи. Завърнеш ли се у дома, ще те издебнат и ще те убият. Възможно е също да пострадат жените от твоето семейство. Избягаш ли, пък ще тръгнат по дирите ти.
— Вас това какво ви е грижа?
— Грижа ли? О, не. Мога да си тръгна веднага и да ви оставя на милостта на съдбата — и теб, и семейството ти. Никакво съжаление няма да изпитам. Но има и друга възможност — ти да се вслушаш в моето предложение и да се получи нещо взаимноизгодно. Разбирам твоя проблем. Не ме познаваш и няма как да ми вярваш. Влизам ти в положението. Давам си сметка също, че сигурно ще имаш нужда от малко време да обмислиш моето предложение…
— Че аз не зная какво предлагате — възрази Луис. — Нищо конкретно не съм чул.
Става забавно, рече си Гейбриъл. Момчето е и прекалено умно за годините си.
— Предлагам обучение, режим, дисциплина. Предлагам ти насоки: за оползотворяване на гнева в теб. За използване на дарбите ти.
— А протекция?
— Ще те науча сам да се защитаваш.
— А семейството ми?
— За тях риск има само ако останеш тук. Или ако знаят къде се намираш.
— Значи изборът е да тръгна с вас или сам да изляза оттук?
— Точно така.
Луис прехапа устни и се замисли.
— Благодаря ви, че ми отделихте време, сър — каза той след малко. — Мисля да си тръгвам.
Гейбриъл кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна плик. Протегна го към момчето. След кратко колебание то го пое и отвори. Опита да прикрие изненадата, но не успя — издадоха го широко ококорените очи.
— Да, в плика има хиляда долара. И картичка с телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време, денем, нощем, няма значение. Помисли върху предложението ми, но помни какво ти казах: у дома не бива да се завръщаш. Необходимо е да се махнеш оттук и да заминеш много далеч. Тогава пак ще размислиш, ще вземеш решение как да постъпиш. И какво да правиш, когато онези хора те открият. Защото точно така ще стане, друг вариант няма.
Луис затвори плика и излезе от стаята. Гейбриъл не тръгна след него, нямаше защо. Беше сигурен, че момчето ще напусне града. Не го ли направеше, значи самият той се бе излъгал в него. И така или иначе то нямаше да му върши работа. Но Гейбриъл вярваше в преценките си. Парите бяха без значение, щеше да си ги възстанови стократно.
Луис се върна у дома заедно с баба си. По пътя не разговаряха, макар че разстоянието беше повече от две мили. Вкъщи момчето подбра най-хубавите си дрехи, някои от майчините снимки, дребните ценности, които притежаваше, и ги сложи в пътна чанта. Двеста долара скри на различни места по себе си: в колана на панталона, в едната обувка, в подгъва на ризата. Още триста разпредели по джобовете. Останалите петстотин предаде на баба си, сетне целуна жените една по една и излезе от дома си завинаги.
Отвън срещна господин Отис и го помоли да го откара с камиона си до автобусната спирка, и без това отиваше в същата посока. По пътя изведнъж поиска да спрат. Отис бързаше и не му се искаше да губи време, но в очите на момчето забеляза нещо особено и си каза, че е по-добре да не му противоречи. Мястото, което Луис посочи, бе горичката срещу кръчмата на Том Ръдж. Момчето пресече черния път и се скри.
Загледан в гърба му, Отис започна да се поти.
Том Ръдж Дребния четеше вестник, разстлан върху тезгяха на бара. В момента нямаше посетители, а радиото предаваше футболен мач. Обичаше тези тихи мигове на спокойствие. Сетне до късно щеше да налива питиета на клиентите и заедно да обсъждат спорта, времето, семейните дрязги и съпругите. Барът на Том бе особено място, където не влизаха цветнокожи и жени. Заведението беше нещо като оазис, но само за определен тип бели мъже. Тук Дребния бе пълен господар, всичко, което ставаше, беше изцяло по негов вкус. Не се водеха съществени разговори, не се взимаха важни решения. Нямаше свади и безобразия: Ръдж не позволяваше своеволия на своя територия. Не обичаше и пияниците, не толерираше неумерената консумация на алкохол. И прекалеше ли някой с чашката, казваше му „достатъчно“ и го отпращаше. При това го съпровождаше до возилото му, съветвайки го да шофира бавно и внимателно, а у дома да не влиза в пререкания с благоверната. Нямаше неприятности с полицията, ченгета рядко идваха тук. Отлични отношения поддържаше и с градските старейшини.