Само един от тях се появи в тези видения в реалната си същност. Луис. Гейбриъл никога не бе разбирал истинските причини за привързаността си към този нестандартен човек. Този път обаче получи прозрение. Обичаше го, защото Луис приличаше на него самия.
Изведнъж чу скърцането на стол някъде в стаята. Сега успя да отвори очи малко повече от преди. Бавно, мъчително извърна глава в посоката на шума. На фона на прозореца се мярна сянка, наруши симетрията на хоризонталните бели щори. Силуетът порасна, когато човекът се изправи от стола и се приближи. Позна го веднага.
— Труден си за убиване — рече Милтън.
Гейбриъл опита да отговори, но устата и гърлото му бяха все така пресъхнали. Посочи с очи каната на шкафчето до леглото. Понечи да повдигне ръка, но примигна от рязката болка в нея. Проклетата игла беше като нажежена във вената му! През последните десетина години се бе налагало да влиза в болница два пъти. Първия заради доброкачествен тумор, втория — за бедрена фрактура, но и в двата случая най-много го измъчваха системите. Странно, каза си сега, тук съм за сериозни наранявания, а ме притесняват дребни неща. Сигурно защото са по-скоро досадни, отколкото болезнени.
Новодошлият наля чаша вода, поднесе я към устните му. Докато Гейбриъл пиеше, той внимателно поддържаше главата му с дясната си ръка. Това бе интимен, дори мил жест, но той подразни възрастния мъж. Преди бяха равни с Милтън в сложната вселена, която обитаваха, но вече нямаше да е така, след като бе го докосвал по този начин, който уронваше достойнството и самоуважението му. Няколко капки попаднаха върху брадичката на ранения и гостът ги попи със салфетка. Това още повече усили гнева и неудобството на стария мъж. Но направи всичко възможно, за да не ги покаже, защото то пък щеше да означава да се предаде и унижи докрай. Напрегна воля и с дрезгав шепот успя да произнесе няколко думи.
— Благодаря. Какво се случи с мен?
— Имаш три рани от куршуми. Единият е минал на два сантиметра от сърцето, вторият близнал десния бял дроб, третият раздробил ключицата. Както и да го погледне човек, извадил си голям късмет, че си жив. И не за пръв път, ако не се лъжа?
Милтън наведе глава, за да прикрие изражението си, но в същия миг Гейбриъл затвори очи и пропусна жеста.
— Откога съм тук?
— От два дни. Персоналът е на мнение, че си цяло медицинско чудо. Или може би сам Бог те пази, а?
По устните на ранения заигра подобие на усмивка.
— Само че Господ Бог не вярва в такива като нас — рече той и със задоволство видя как лицето на другия се сгърчи в гримаса. — А ти защо си тук?
Последните думи бяха произнесени с усилие и старият мъж се задъха.
— Че защо да не посетя пострадал приятел?
— Не сме приятели.
— Хайде сега! Добре де, почти приятели — тук Гейбриъл кимна в знак на неохотно съгласие, а Милтън посочи камерата в отсрещния тавански ъгъл. — Погледни, охраняваме те.
— Малко сте закъснели.
— Може би, но се опасявахме, че някой ще се появи да довърши задачата.
— Хич не ти вярвам.
— Няма значение дали ми вярваш.
— Ти ли си единственият посетител?
— Не. Имаше и друг.
— Кой?
— Твоят любимец.
Гейбриъл се усмихна отново.
— Той смята, че раняването ти е свързано с предишните нападения — продължи Милтън. — И сега е тръгнал подир Лийхейгън.
Усмивката на стария угасна и той се загледа в госта.
— А теб Лийхейгън защо те интересува?
— Не съм казвал такова нещо — възрази Милтън и нарочно млъкна, изчаквайки да продължат да го разпитват.
Но Гейбриъл замълча, а по лицето му пробяга особено изражение, сякаш знаеше нещо много тайно и съществено. Другият изчака още малко, но накрая не се стърпя.
— Ти настояваше да науча каквото мога за Лийхейгън и Никълъс Хойл. Макар че може би вече знаеше повечето неща. Във всеки случай попаднахме на аномалия. Използвам тази дума, защото не се досещам за по-точна.
Гейбриъл отново премълча. Очакваше да чуе повече.
— Онзи тип на име Кандич не е бил нает, за да убие Лийхейгън.
Раненият се замисли върху казаното. Главата му все още беше замаяна от силните лекарства и упойката. Мозъкът му действаше бавно и тромаво. Напрегна се да подреди нещата, но не успя. При други обстоятелства би съумял да направи нужната дедукция сам, и то бързо. Сега обаче му бе необходим Милтън да му подсказва. Преглътна и заговори.