Но в момента дългът не бе начело на дневния ред. Отново заобиколен от познатите миризми и предмети, механикът бе потънал в работата, опитвайки да забрави случилото се. Тук бе в стихията си, винаги истински целеустремен, винаги силен. Това бе особено важно след онзи инцидент. Собствената му светая светих бе осквернена и той интуитивно се стремеше да възстанови статуквото. Използвайки сервиза за истинското му предназначение, двамата с Арно на практика пречистваха омърсяването.
А бяха успели да убедят Луис с помощта на Ейнджъл, който застана на тяхна страна. Понякога Ейнджъл се опълчваше на партньора, най-вече когато преценеше, че така му помага да заеме по-реалистична позиция. В такъв случай можеха да се сдърпат и да стигнат до сериозно скарване, но накрая винаги се сдобряваха. В това отношение приличаха на всяка друга гей двойка по света. Но Ейнджъл разбираше Уили по-добре от Луис: най-вече защото отдавна съзнаваше жизнената важност на сервиза за него. Сега си даде и сметка колко го бе уплашило, но и разгневило посещението на двамата убийци. И беше сигурен, че в крайна сметка пред едно продължително и фатално боледуване у дома монтьорът винаги би предпочел да умре от насилствена смърт в гаража. Ейнджъл си я представяше например под вдигнат на крикове екстравагантен „Плимут Фюри“, модел 1962 година, или двуместен „Додж Роял“ от 1957 година. Защото един автомеханик с истинско призвание винаги изпитва нещо специално към изключителния автомобил: то е като привличане, много подобно на сексуалното.
Същата вечер минаваше десет, но те още работеха, без да се смущават от късния час. Радиото свиреше. Станцията пускаше старо злато — Боби Дарин, Тенеси Ърни Форд, „Алвин и Чипмънкс“, все от 50–те и 60–те години. Подборката не бе по вкуса на Уили, но той си мълчеше. Във всеки случай чашата на търпението преля, когато Арно запя фалшиво, надвиквайки „Чипмънкс“.
— Хей, за Бога, спри се! — не се стърпя шефът.
— Кое да спра?
— Да пееш!
— Че аз пея ли?
— Дявол го взел, прав си, това не е пеене. Пей нещо читаво, не с шибания Алвин и някакви си изроди!
— С Дейвид Севил, а? — лукаво завъртя очи Арно.
— Кой?
— Глей, шефе, той е солистът на „Чипмънкс“, Алвин е измислено име. Ето на, не знаеш, а вряскаш. А преди него беше Рос Багдасерян, арменец от Фресно.
— Фресно в Армения ли е, бе, идиот!
— Не бе, казвам ти, че е роден във Фресно, иначе си е от арменски произход. Боже, ама ти съвсем си ошашавял. Гериатрията, брат ми, е кофти нещо!
— Гериатрия, педиатрия, дрън-дрън! Само такива ги знаеш. Нищо полезно. Куфалницата ти е тъпкана с ненужни неща. А иначе да стигнеш до скоростната кутия на доджа, ти трябва географска карта и ядене за пет дни!
— Щом съм толкова кофти механик, защо ме държиш?
— Уволнявал съм те цели три пъти!
— Е, а сетне защо пак си ме вземал?
— Щото си евтин. Зле работиш, ама разходите са ти малки.
— Нали все с боклуци ме храниш!
— И то малки порции — откликна Уили и двамата се разсмяха от все сърце.
Такива си бяха — беззлобни един към друг, истински другари. Смехът им още отекваше из ъглите на гаража, когато Уили неочаквано взе гаечен ключ и отчетливо почука три пъти по металния тезгях. Това беше новоуговорен сигнал: потенциална опасност! Арно грабна бейзболната бухалка. Вече я държеше постоянно подръка. Уили пъхна ръка в джоба и стисна компактния браунинг — неотдавнашен подарък от Луис.
Арно наостри уши и сега ясно чу почукването. Някой беше отвън в мрака, вероятно искаше да влезе. А напоследък държаха вратата постоянно заключена.