— Мамка му — рече Арно, — кое време е, а?
Уили с измъкнат пистолет закрачи към вратата и надникна през плексигласовото прозорче. Сетне натисна ключа за външното осветление.
Отпред стоеше мъж в дълга връхна дреха с ръце в джобовете. Въоръжен ли беше? Кой знае!
— Вие ли сте Уили Бру? — попита мъжът.
— Аз — рече механикът кратко — не беше от онези, дето говорят без мярка.
— Нося съобщение за Луис.
— Не познавам такъв.
Мъжът се доближи плътно до вратата, почти допря лице и заговори тихо, сякаш не беше чул какво е казал Уили.
— Предавам съобщение от неговия ангел хранител. Луис знае за кого става дума. Кажете му да зареже задачата и незабавно да се връща заедно с приятеля си. Нужен е отказ — той ще разбере. Кажете му още, че Хойл и Лийхейгън играят в комбина. Запомнихте ли?
Някакъв вътрешен глас прошепна на Уили, че непознатият се опитва да направи услуга на Луис, колкото и объркано да звучеше предаденото послание. И да продължава да отрича връзката си с Луис, ще бъде безполезно. Може би дори ще нанесе вреда.
— Щом като е толкова важно, защо не му го кажете лично? — запита механикът.
— Няма как — отвърна онзи отвън. — Намира се някъде извън обхват. Затова обади ли ви се, предайте му думите ми.
— Тук никога няма да се обади — поклати глава Уили. — Той така не работи…
— В такъв случай изобщо не го чакайте — няма да се върне — отсече мъжът и си тръгна.
Монтьорът се поколеба само за частица от секундата. Сетне отключи вратата и изтича след него, като прибра оръжието в джоба на комбинезона. Настигна го на улицата. Посетителят тъкмо протягаше ръка към задната врата на лъскав черен автомобил. Беше линкълн, спрял така, че да не се вижда от вратата на сервиза. В същия миг от шофьорското място изскочи едър млад мъж с хладни сиви очи и бръкна в пазвата на сакото. Носеше официален тъмен костюм и съвсем не приличаше на шофьор. Уили благодари на Бога, че се бе досетил да прибере браунинга, и веднага протегна ръце встрани, максимално далеч от джобовете.
— Хей, секунда, моля! — викна той и непознатият се извърна. — Кой сте вие?
— Казвам се Милтън. Луис ме познава.
— Но това не върши работа. Нямам връзка с тях двамата. Вие не можете ли да направите нещо?
— Не.
— Но аз не зная дори къде се намират… — рече Уили и веднага долови унизително умолителната нотка в гласа си, но не изпита срам.
Наистина Ейнджъл бе споделил нещичко с него, но то не казваше много. Дори го учуди, че му се доверява подобна информация, но пък в оня момент не му беше до такива неща. Единствената му мисъл бе час по-скоро да се завърне в любимия сервиз. Всъщност знаеше името на град на север. Но какво би могъл да направи сам? Беше просто един застаряващ, пълен мъж в гащеризон с пистолет, който не би желал да използва.
Обаче след Арно Луис и Ейнджъл бяха най-близките му хора. Каквито страхове и резерви да имаше спрямо тях, те го бяха спасили навремето, бяха му правили услуги и в по-късни години. Не хранеше илюзии, че Луис бе проявил алтруизъм. Не, чисто и просто му е било изгодно не друг, а Уили да остане в сградата, станала негова собственост. А за причините не се и досещаше. Но му бяха помогнали да запази онова, което ценеше най-много на света. Това се бе случило преди много, много време, а днес ситуацията бе по-различна. Обаче те се държаха като истински приятели. Платиха разноските на празненството за рождения му ден. Направиха му и изключителен подарък — часовник „Ролекс“, модел „Събмаринър Ойстър“. Никога не бе притежавал такава вещ. За миг бе понечил да я скрие при най-ценните си неща, но сетне размисли. Ще го носи, докато е жив, и ще му се любува.
Беше им длъжник и трябваше да им помогне. На всяка цена. Дори и това да значеше да клекне на колене по средата на улицата и най-унизително да моли някой непознат.
В същото време посетителят, изглежда, промени решението си.
— Целта им е да убият човек на име Артър Лийхейгън. Той живее в североизточната част на щата Ню Йорк, в Северен Адирондак. Е, сега вече знаете къде се намират. Какво ще направите по въпроса?
Сетне отвори вратата и се качи в автомобила. Мъжът с хладните, безизразни очи остана навън още малко, вперил тежък поглед в Уили. После седна на волана и потегли.
18
Заключиха вратите на сервиза. Изгасиха радиото, после и лампите около вдигнатите на хидравлични крикове две машини, които ремонтираха. Автомобилите останаха сами в мрака, две тъмни маси като забравени на операционните маси пациенти.