На задната броня имаше лепенка, която някои биха помислили за жалка. „СПИРАМ ПРЕД ДИВИТЕ ЖИВОТНИ“. Тувал би оставил колата заради това отличително самоопределение, но превозното средство добавяше към прикритието на търговски пътник с добри обноски, което бе възприел. Освен това заявлението му допадаше. Не изпитваше абсолютно никакви угризения да заколи някого от своя вид, но нямаше желание да наранява други живи същества. Ако се колебаеше дали да прегази заек, или да се вреже в редица деца, излезли на неделен излет от училище, пътят беше само един. Следващата екскурзия можеше да мине без няколко сополиви хлапета.
В олдсмобила беше много по-хладно, отколкото очакваше. Когато докара колата там, слънцето провираше злите си нокти през стъклата и горещината бе станала почти непоносима. Недостатъкът на старите модели автомобили беше, че нямат климатик. Освен това механизмът за стъклото от страната на шофьора беше повредено и Каин не може да го смъкне. Какви страдания трябваше да понесе в името на изкуството си!
Той пристигна на паркинга и спря колата под редица палми, за да я скрие от минаващите по шосето превозни средства. Способността да се откриват случайно интересни неща означаваше, че непредвиденото паркиране му е осигурило и желаната сянка.
Тувал седна на шофьорското място и се приготви за дълго чакане. За да минава времето по-бързо, той извади единия опакован в целофан пакет от джоба си и разгледа съдържанието. Пръстите вече бяха малко обезформени, но скоро костите щяха да лъснат идеално. Каин си представи, че пръстите са на администраторката с розовите бузи. Да, може и да му предстоеше дълго чакане, но беше доволен да го направи, докато съзнанието му беше заето с подобни мисли.
15
Харви Лукас беше свършил добра работа в следенето на действията на Зигмунд Петоски. Както бе казал, веднага щом приключи с дневната си работа, имигрантът трето поколение се отправи към порутената сграда, която Ринк му беше показал. Потегли, придружен от три коли, движещи се като змия от пищния делови център към занемарения имот, и караше така, сякаш не го беше грижа, че може да го спрат полицейски патрули. С Ринк го следвахме от дискретно разстояние с нашата кола под наем.
Петоски мина на червен светофар, но ние спряхме. Не беше необходимо да се приближаваме до него, защото знаехме къде отива.
Светлините се отразиха в очите на Ринк.
— Готов ли си, Ринк?
Той подсмръкна.
— Отдавна ли не си вършил мокри поръчки? — попитах.
— Да, отдавна, но не се забравя, Хънтър.
Той се обърна към мен и за миг погледите ни се срещнаха. Само онези, които са отнемали човешки живот, биха разпознали обсебващите образи, проблясващи в паметта ни. Ринк беше прав. Колкото и да се опитваш да забравиш, спомените не те оставят.
Зелената светлина ни спести по-нататъшна агония.
Когато пристигнахме при старата постройка от червени тухли, Петоски и хората му се бяха наредили на паркинга вдясно. Освен първите три бяха дошли още две коли и един микробус.
Телохранителите не ни тревожеха. Щяхме да минем по друг маршрут и те нямаше да ни видят. Повече се притеснявах от минувачите, които се разхождаха в района. Бяхме непознати и щяха да ни заподозрат. Никой от нас, включително Харви, не знаеше дали бездомниците са враждебно настроени към Петоски или не. Шансовете ни да оскубем брадата на цар Зиги в замъка му щяха да се провалят, ако някои от тях хукнеха към него. Съмнявах се дали някой ще изтича да предупреди Петоски от лоялност, но обещанието за награда би било твърде голямо изкушение.
Дискретността наистина е по-ценна от смелостта и не позволявайте на никого да ви убеди в противното. Вместо да рискуваме да ни открият рано, ние паркирахме колата на пет-шестстотин метра от сградата, навлякохме дрипави дрехи, които бяхме купили от магазин втора употреба, и тръгнахме пеша. Зиг-зауерът ми беше затъкнат в колана на панталоните, а бойният нож — в ботуша. Ринк трябваше да скрие ловна пушка. Нямаше калъф и я носеше в голяма пътническа чанта. За да замаскира още по-добре пушката, той прерови контейнер за отпадъци и напъха в чантата няколко стари тенекиени кутии и купчина вестници и списания. Чантата му приличаше на бохча с боклуците на бездомен.
Вървенето ни отне десетина минути, но се нуждаехме от движението, за да се отърсим от паяжината на бездействието. Чувствахме се заредени с енергия и заехме позиция срещу сградата на Петоски в малка постройка без покрив зад телена ограда. Не бяха останали много прозорци и вътрешността беше царство на плъхове и навети от вятъра боклуци. Дори графитите бяха избелели от времето. Никой разумен бездомник не би живял там, особено когато наблизо имаше по-хубави и леснодостъпни жилища.