Вероятно това обяснява защо се видях като Невероятния Хълк, когато нахлух през стената. Хълк има изключителна сила, с която смазва враговете си, но аз не притежавах този лукс. Изскочих от облака прахоляк и частици гипс и започнах да стрелям.
Не се опитвах да убия някого, а стрелях над главите им. Съчетано с номера ми в стил Хълк, това беше достатъчно да стресне всички и да ги накара да застанат неподвижно. Само кучетата реагираха с паника, обикаляне в кръг и омотаване на дресьорите си в каишките, докато се въртяха.
— Никой да не мърда или следващият куршум ще го убие — извиках аз. Всъщност, ако тримата едновременно ме нападнеха, нямах шанс. Очевидно всичките го мислеха, преди да се разкрещя. Никой обаче не иска да бъде мъртъв герой. — Оръжията на пода — изревах и направих пет-шест крачки навътре в стаята. Тримата мъже най-близо до мен не бяха въоръжени и вдигнаха ръце.
Треньорите имаха твърде много грижи, докато опитваха да се разплетат, и не ми обърнаха веднага внимание. Разколебани между мен и Ринк, който пристигна в галоп, петимата до отсрещната страна бързо хвърлиха оръжията си и ги подритнаха.
— В стаята, момчета — извика Ринк. Гласът му ги стресна. Той ми намигна и бутна петимата гангстери пред себе си. — Сложете задниците си на арената и седнете на ръцете си. — Те се струпаха в центъра на бойната арена. Пространството се котираше на висока цена, докато се блъскаха, за да се отдалечат от дулото на ловната му пушка дванайсети калибър. Ринк се обърна към дресьорите на кучетата: — Вие също.
Единият, мършав младеж с огромен нос, осеян с пъпки, се намръщи. Беше по-грозен от псето си. Кучето поне имаше оправдание, защото бе изкарало два рунда.
— Проблем ли имаш със слуха? — попита приятелят ми.
— Кучетата ще се сбият.
— Тогава работата ти е да ги спреш. А сега отивайте на ринга, по дяволите! По един в двата края.
Хлапакът с големия нос влезе на арената пръв, като ожесточено дърпаше съпротивляващия се питбул. Той седна и вторият дресьор влезе. Ринк бутна вратата и спусна резето. Никой не помръдваше. Коравите момчета се бяха свили едно до друго. Кучешките зъби и ловната пушка всяха тишина и подчинение.
Снимките на Зигмунд Петоски, направени от Харви Лукас, бяха от полза. Дори да не го бях виждал на снимка, щях да го избера заради презрението, което се излъчваше от него като апокалиптичен разпад на облак от ядрен взрив.
— Здравей, Зиги! Искаш ли да домъкнеш дебелия си задник тук?
Петоски повдигна вежди в недоумение и посочи с пръст гърдите си.
— Да — потвърдих аз. — Искам да си поприказваме.
Тъй като имаше източно име, човек би очаквал, че Петоски ще говори с приповдигнатия акцент на злодей от филм за Джеймс Бонд, но щеше да сгреши. Също като Ринк и Петоски беше противоречие на произхода си. Той говореше като колежанин от „Бръшляновата лига“, завършил с отличие.
— Правиш адска грешка, шибан тъпако — заяви Зиги.
Признавам, че първите му думи не бяха каквито човек би очаквал от някой с такива образователни стандарти. От друга страна обаче, трябваше само да си припомня обобщението на Ринк за детството на Петоски, за да си представя откъде идва мръсният му език.
— Не — поправих го аз. — Ти правиш грешка.
— Кой си ти, по дяволите, че идваш тук и стреляш в моята сграда? Личният ми приятел кметът сигурно ще има какво да каже по въпроса!
— Не ми пука какво ще каже кметът.
— Ще те уволни заради това — рече Петоски и се обърна към Ринк: — И теб, откачалко. Запомни ми думите.
— Ти правиш грешка — повторих аз и тръгнах към него. — Ние не сме полицаи, Зиги, и твоят приятел кметът може лично да ме целуне отзад.
— Не сте полицаи? — учуди се той.
— Не.
— Тогава сте хора на Хендриксън. Трябваше да се досетя…
Поклатих глава и думите му заглъхнаха.
— Кои сте тогава, по дяволите?
— Искаме отговори, при това бързо.
Зигмунд наведе глава и бавно разтърси главата си с подстрижка за двеста долара. Нещо му хрумна и той насочи поглед към мен. Лицето му се намръщи.
— Става дума за Джон Телфър, нали?
Наистина бях там заради Джон, но очаквах, че ще трябва да изтръгвам информация от Петоски като ръждиви гвоздеи от чвореста дъска.