— Виж — продължи той, — вече казах на приятелите ти. Не знам къде е Телфър. Защо не ми вярвате? Кучият син ми дължи значителна сума, но изчезна. Мислиш ли, че ако знаех къде е, нямаше да съм го довел тук досега? Господи, колко пъти трябва да повтарям едно и също?
Не отговорих.
Петоски не се преструваше. Думите му прозвучаха правдоподобно. Наистина не знаеше къде е Джон. Следователно нямаше смисъл да го разпитваме повече за местонахождението на брат ми. Време беше да сменя тактиката. Твърдението му ме прониза като острие, завъртяно в стомаха.
— Каза, че вече си говорил с приятелите ми?
— Два пъти! — Изпълнен със справедлив гняв, Петоски протегна ръце и посочи стаята. — А сега това.
— Добре, Зиги. Започвай да пееш.
— Няма да направя такова нещо.
— Ще го направиш, освен ако не искаш отново да започна да стрелям — обади се Ринк и за да подчертае думите си, се прицели в групата мъже на арената за бой с кучета.
Справедливият гняв подхождаше на Петоски като костюм на мъртвец. Той скръсти ръце на гърдите си и предизвика Ринк с презрителна усмивка, а после се обърна към мен. Усмивката му помръкна, когато забих зиг-зауера си в трапчинката на брадичката му.
— Кажи ми кои бяха приятелите, за които спомена?
— Би трябвало да знаеш.
— Задоволи любопитството ми.
— Приятелите ти от правителството, кой друг.
Трудно ми беше да запазя каменно изражение и въздействието на думите му сигурно се отрази на лицето ми. Петоски обаче изтълкува погрешно посланието. Може би това беше начинът да си позволя да отместя пистолета от брадичката му.
— Видя ли? Знаех си — обяви той. Двамата му другари кимнаха заедно с него. Единият отвори уста да каже нещо, но аз го стрелнах с предупредителен поглед и не посмя.
— Твърдиш, че агенти на ЦРУ са те разпитвали за Джон Телфър? — обърнах се аз към Петоски.
— Не чуваш ли какво ти говоря? Дойдоха два пъти в офиса ми. Настояваха да знаят къде е Джон Телфър. Иска ми се да не бях виждал проклетата му физиономия!
— Казаха ли, че са от ЦРУ?
— Не беше необходимо. Надушвам таен агент от един километър.
— Тогава само предполагаш? — обнадеждено попитах.
Той поклати глава.
— Не се представиха, ако имаш предвид това. Единият показа значка първия път, когато дойдоха, но втория път не си направи труда. Както и ти не го стори сега.
Пак не отговорих. По силата на тайния си занаят агентите на ЦРУ нямаха навика да показват значки или да се представят. Петоски сигурно се беше объркал и бе прочел погрешно инициалите на значката. Можеше да се случи лесно, макар да се съмнявах, че Агенцията за закрила на детето ще прибегне до такива крайности, за да открие изчезнал човек.
Зиги реши, че мълчанието ми се дължи на чувство за вина.
— Върни се и кажи на шефовете си, че са сбъркали адреса. Казвам за трети път, не знам къде е Джон Телфър. Разбра ли?
Кимнах леко в отговор и наклоних брадичка.
Положението оставаше същото, макар че се беше променило необратимо. Бяхме загубили важно предимство и ако не започнехме отново да стреляме, ситуацията беше неспасяема.
Ринк сякаш пак прочете мислите ми и тръгна към мен. Ловната му пушка все още заплашваше мъжете на арената. Никой не помръдваше. Правеха го не толкова от страх, че ще бъдат застреляни, колкото от мисълта, че сме от ЦРУ. Това беше по-лошо, отколкото да тръгнат срещу полицията, и не бяха готови да рискуват да си навлекат гнева на правителството. Нямаше да предприемат нищо, тъй като ни смятаха за правителствени агенти.
Петоски самодоволно изграчи:
— Голяма бъркотия, а, агенти?
Да, наистина беше бъркотия но не поради причината, която той мислеше. С Ринк отстъпихме назад към дупката в стената.
— Жалко — рече Петоски. — Бихте ли използвали вратата?
— Ще излезем така, както дойдохме — отвърнах аз, докато продължавахме бавно да отстъпваме назад.
— Направете ми една услуга — извика Зиги, когато се провряхме през отвора и се върнахме в изоставения кабинет. — Когато намерите Телфър, кажете му, че си искам двата бона. Плюс трийсет процента лихва. И да не се появява в никое от заведенията ми. Не е добре дошъл. Да ми изпрати парите с пощенски запис.
Ако беше оставил нещата дотам, не знам докъде щеше да ни доведе издирването. Но като мнозина самодоволни кретени, Петоски обичаше прекалено да слуша гласа си.
— И му кажете да напълни резервоара на колата ми, преди да я зареже.
Прекрачих отново дупката. Какво огромно значение имаха за сценария няколко секунди. Коравите момчета на ринга вече си проправяха път покрай едното куче в усилие да излязат. За да спечелят благоразположението на шефа си, те предложиха да ни погнат. Петоски и другите двама в костюми се бяха приближили до тях. Зиги не изглеждаше доволен.