Каин продължи към витото стълбище.
Действаш ли крадешком, свършено е с теб. Това беше поредният бисер на мъдростта от правилника на убиеца. Той се качи по стълбите така, сякаш имаше право да бъде там. Прескачаше по две стъпала наведнъж и долетя до първата площадка. Забави леко крачка, докато се качваше на следващия етаж, и наведе глава. Крадецът може би слизаше и Каин не искаше да бъде разпознат, преди да режисира подходяща повторна среща.
Стигна до края на стълбището, бавно се обърна наляво и огледа обстановката. Доволен, че никой не се приближава, тръгна по терасата към вратата на стаята на крадеца. Гумените му подметки скърцаха по плочките от теракота като разгневени гризачи. Каин се наведе и събу обувките си.
Стаята на крадеца се намираше в ъгъла на сградата. Балконът свършваше вляво от вратата. Ако крадецът излезеше сега, Тувал нямаше къде да се скрие. Незабавното действие нямаше да бъде удовлетворяващо като изтезанията, които бе измислил, но нямаше друг избор.
Приближи се до вратата, наведе се и остави обувките си на пода. Микроскопични зрънца пясък бяха обсипали стената близо до вратата, довени от вятъра, или може би бяха остатъци от някого, вървял по плажа и донесъл доказателство за разходката.
— Следващото правило стои над всички други, крадецо — прошепна Каин. — Внимавай с Принципа на Лосар. — Този възглед в криминалистиката твърдеше, че където и да е бил, човек оставя частица от себе си — косъм, слюнка, семенна течност, клетки от кожата, нишки от дрехите, кал или растителен материал, пренесен по подметките на обувките или в гънките на облеклото. Списъкът беше безкраен. И не забравяй пръстовите отпечатъци.
Тувал бръкна в джоба на панталоните си и извади ролка найлонови пликчета и няколко ластика. Наостри ухо към вратата, за да не се изненада от евентуалното й отваряне, наведе се, сложи торбичките на краката си, пъхна вътре крачолите на панталоните си и ги стегна с ластиците. След това направи същото и с ръцете си. Торбичките бяха широки и се влачеха в краищата на пръстите му като прозрачни плавници. Изглеждаше смешно, но не му пукаше. Последното, за което крадецът щеше да си помисли, докато режеше ивици плът от тялото му, щеше да бъде сатанинското чувство за мода на Каин.
Накрая извади платнена торбичка от джоба си. Беше направил дупки за очите, прогорени в белия плат със запалката за цигари на олдсмобила. Маската го накара да се замисли за Ку-клукс-клан. Не че беше расист. Не. Без значение каква е расата, религията или цветът на кожата, Тувал мразеше еднакво силно всички.
Той се наведе под ръба на балкона, нахлузи торбичката на главата си, изправи се и застана пред вратата. Дупките за очите отнемаха част от периферното му зрение, но нямаше проблем. Каин имаше определена цел и щеше да я следва неотлъчно.
Подготовката за дългоочакваната среща изискваше само още едно нещо. Той бръкна под ризата си и извади ножа за чистене на риба. Доближи го до очите си и се възхити на отблясъците в цветовете на дъгата върху острието. Беше съвършено наточено.
Сега вече беше готов.
Тувал почука на вратата.
20
Много неща ме тревожеха в цялата история. Мисълта за Луиз Блейк продължаваше да ме гложди като червей, който гризе кората на мозъка ми. Жената знаеше много, но не ми казваше. Предполагах, че сдържаността й е свързана с удара под пояса, който ни беше нанесъл Зигмунд Петоски. Фактът, че ЦРУ са замесени, ме разтърси до мозъка на костите.
— Трябва да се обадя на едно-две места — рекох.
Харви Лукас разшири гостоприемството си като истински джентълмен от Юга и аз щях да се възползвам.
Телефонът беше на бюрото в отсрещната страна на стаята.
Трудно ми беше да определя какво означава изражението на Харви и спрях на половината разстояние. За да съберем мислите си след нанесения ни удар, ние се върнахме в кабинета му — взет под наем апартамент в индустриален комплекс в другата част на града. Харви изглеждаше доволен, че ни вижда, сякаш в края на краищата, го смятахме за достоен съюзник. Щом обаче споменах за ЦРУ, въодушевлението му секна. Сложих ръка на слушалката и зачаках Харви да възрази. Той наклони брадичка.
— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попитах.
— Давай. — Той раздвижи врат, отново се обърна към компютърния екран и прекалено съсредоточено се вторачи в него.
— Щом приключиш, и аз искам да се обадя — заяви Ринк. Стоеше зад Харви и видях, че протегна ръка и стисна рамото на приятеля си. Ринк никога не се държеше снизходително и жестът му по-скоро беше окуражителен. — Можеш ли да ми намериш номера на Дружество за защита на животните в Арканзас, Харви? Трябва да им съобщя за незаконни боеве с кучета на тяхна територия.