Вътре нямаше никого.
Каин въздъхна и се озърна.
Вероятно първо трябваше да провери на паркинга. Той сви рамене. Вече не можеше да направи нищо. По-добре да претърси стаята.
Крадецът може би беше оставил там безценната ловджийска кама в стремежа си да избяга.
Огледа разположението. На креслото вдясно видя само джинсовото яке и маратонките. На масичката за кафе беше сложено списание за яхти със снимка на клуба в Марина дел Рей в пристанището на Лос Анджелис.
Каин тръгна към леглото и шкафа до отсрещната стена. Леглото не беше оправено. На пода бяха захвърлени смачкани на топка боксерки. Той се приближи и ги подритна, за да прочете етикета, който потвърди националността на крадеца. Англичанин. На етикета пишеше „Сейнт Майкъл“, търговското име на „Маркс енд Спенсър“, доставчик на бельо на мнозина консервативни англичани.
Тувал издърпа чекмеджетата на шкафа. Най-горното беше претъпкано с тениски, слипове и чорапи. В следващото имаше само сгънато долнище на анцуг. Последното не съдържаше вещи на крадеца, а купчина често прелиствани брошури и менюта на местни заведения и задължителното приветствие „Добре дошли“ от управителя на хотела, което никой не четеше.
Каин издаде презрителен гърлен звук и отново огледа стаята. На масата до креслото стоеше телевизор, но отгоре нямаше нищо на крадеца. Той се обърна към дрешника, вграден в стената до входа, и се втренчи в двойните врати. Ако беше избягал от апартамента, крадецът със сигурност щеше да вземе дрехите си. Щом обаче якето и другите му вещи бяха в дрешника, той очевидно щеше да се върне скоро.
Тувал се приближи до дрешника. Хрумна му нова идея. Дрешникът беше идеално скривалище. Спотаил се вътре, той можеше да изчака крадеца да се върне и да изскочи неочаквано. Каин се усмихна на хрумването си и разтвори вратите.
Якето на крадеца беше там, но нещо друго го увери, че англичанинът не е избягал, както се опасяваше.
Убеди го дулото на пистолета, насочен право към лицето му.
22
— Добре ли си, Хънтър?
Не. Бях… вцепенен.
Лицето на екрана несъмнено беше на брат ми. Косата му беше по-къса, отколкото си я спомнях, покрай очите му имаше нови бръчки, но определено беше Джон.
— Не може да е истина — промълвих.
Написаното не ми помогна. Не можех да се съсредоточа, защото погледите към снимката ми напомняха, че не чета несвързана статия на бездарен журналист. Сърцето ми блъскаше в гърдите като залп от оръдейни изстрели. Дори приливът на адреналин в сражение не ми действаше така.
— Не го вярвам — за стотен път повторих. — Трябва да има някаква грешка.
Ринк не беше толкова сигурен. Той не познаваше Джон добре като мен. Вярно, Джон наистина беше себелюбив лъжец, измамник и крадец, избягал от съпругата и децата си, но се бях убедил в едно — брат ми не беше откачен психопат, който взима костите на жертвите си като трофеи. Ринк гледаше повърхностно на нещата. Той почука на екрана, за да докаже, че е прав.
— Не можеш да спориш с криминалистите, Хънтър.
Разтърсих глава, сякаш в ухото ми имаше оса.
— Не, не мога да го приема. Тук нещо не е наред.
— Тогава как ще го обясниш?
— Не знам, но ще се опитам, по дяволите.
Прочетох отново новината, но това не ме успокои.
От ФБР издирваха извършителя на серия жестоки убийства, извършени из цялата страна от Източното до Западното крайбрежие. Бяха се случили в период от три години. Бюрото не искаше да разкрие броя на мъртъвците, но потвърждаваше, че почеркът на убиеца е да взима части от скелета. Самоличността му най-после била установена — Джон Телфър, британски гражданин, живеещ в района на Литъл Рок.
— Глупости — заявих аз.
Ринк вдигна ръце.
Бях съгласен, че Джон е бил в Съединените щати през тригодишния период и според признанията на Луиз Блейк бе работил като шофьор на доставки през част от това време. Това му беше дало възможност да посети изброените места. Според Луиз обаче Джон бе изчезнал преди по-малко от месец. Ако беше замесен в произволни убийства, той щеше да се изпари много по-отдавна.
Опитът показва, че серийният убиец започва бавно и интервалът между убийствата намалява с всяко нападение, защото жадува за повече и по-извратено задоволство, докато стига до точка, когато вече не може да сдържа нагона си да убива. Имайки предвид този факт, Джон можеше да е извършил убийствата и едва сега да бе излязъл от контрол, и да е отишъл на едно последно буйство.
Не го допусках нито за секунда.
Прочетох за мъж и жена, намерени убити в мотел в края на пустинята Мохаве, и как маниакът, когото медиите бяха кръстили Жътваря, е отрязал пръстите им като трофеи.