Ринк повдигна рамене.
— Това не означава, че е невинен, а само че е започнал да убива, след като е пристигнал в Съединените щати.
Поклатих глава, станах и започнах да крача из кабинета на Харви.
— Не започваш като напълно неопитен да режеш трупове и да взимаш части от скелета за трофеи. Такова нещо се развива постепенно. В досегашния живот на Джон няма нищо, което да загатва, че е упражнявал насилие. Господи, той беше невероятен задник в последно време, но това беше заради проблемите, които имаше. Никога обаче не е вдигал ръка срещу някого, нито срещу Дженифър, нито срещу децата. Дори не пожела да се отбранява, когато Шанк го заплаши. Прилича ли на човек, способен да убива хора?
— Повечето убийци са подли страхливци — напомни ми Ринк. — Смелият човек не би взел жена за заложник с нож, опрян в гърлото.
— Съгласен съм, но се иска кураж да очистиш мъж и жена едновременно.
— Освен ако не си очистил първо мъжа — обади се Харви и ме погледна от въртящия се стол. — Промъква се зад него и прерязва гърлото му, а после убива жената.
— Независимо дали Джон е техният човек или не, ФБР го издирват — отбеляза Ринк. — Това усложнява нещата, нали?
— И да, и не — отговорих аз. — Те имат повече възможности от нас и може да го намерят. Щом го освободят след разпитите, ще отидем и ще го вземем.
— Мислиш, че ще ти позволят да влезеш и да го заведеш у дома?
— Да, ако е невинен.
— Ами, ако не е? Ако наистина се окаже, че е Жътваря?
— Тогава може да го задържат. — Усетих хлад, докато произнасях думите.
— Смяташ ли, че Дженифър ще бъде доволна?
— Дженифър няма да е доволна, каквито и да са последиците.
— А ти, Хънтър? Как ще се почувстваш, ако не го заведеш у дома?
— Ти как мислиш? Ами семейството ми? Как смяташ, че ще се почувстват, ако трябва да им съобщя, че брат ми е в американски затвор?
— Няма да го приемат добре.
— Не, Ринк, няма.
Харви пак завъртя стола си. Зад намръщеното му чело се въртяха напрегнати мисли. Накрая вдигна глава и ни погледна.
— Никой от вас ли не се е сетил, момчета?
— За какво? — попита Ринк.
— За очевидното — отвърна той.
— Явно не сме, защото щяхме да го споменем.
Господи, все едно работех с Абът и Костело.
— За какво да сме се сетили? — попитах.
— Когато говорихте с Петоски… Той защо не спомена, че ФБР са се свързали с него? И им е казал за колата? И че Джон е заподозрян в най-мащабното издирване след Юнабомбър?
— Негодникът ни е излъгал — възкликна Ринк. — Освен ако не се е объркал, когато каза, че ЦРУ го наблюдават.
— Има разлика между ФБР и ЦРУ — отбеляза Харви.
— Нещо не се връзва — заяви приятелят ми.
— Не — съгласих се аз. — И не мога да си представя Джон като сериен убиец.
— Започвам да мисля, че в нищо от случая няма логика — добави Ринк.
— Аз също — признах. — Трябват ни повече отговори, отколкото вече имаме. Петоски със сигурност знае повече.
— Ами Луиз Блейк? — попита Харви. — Искате ли да уредя още една среща с нея?
— Да — отвърнах аз. — Бих искал да говоря с нея още утре сутринта.
— Трябва да бъдем предпазливи, Хънтър — предупреди Ринк. — Щом са погнали Джон заради онзи Жътвар, може да се обзаложиш, че ФБР наблюдават дома й.
Кимнах и се замислих.
— Харви, ти спомена, че си забелязал някой да наблюдава дома на Луиз… Мислиш ли, че са били федерални агенти?
Той поклати голямата си глава.
— Не. Наблюдаваха я още преди Телфър да бъде заподозрян в убийствата.
— Имаш ли някакви предположения?
— Мога само да кажа, че не са тукашни. Приличат на мексиканци или пуерториканци. Може дори да са кубинци. Забелязах двама, но може да са повече. Имаха вид на поддържащи вокали от „Кралете на мамбото“. Облечени в лъскави дрехи скапаняци.
— Каквото и да беше участието им, не беше добро.
— Трябва да ги намерим — заявих аз.
— Няма да е трудно — каза Ринк. — Около дома на Луиз не се въртят много приятели.
— Освен ако ФБР вече не са там и онези типове са изчезнали набързо — напомни ни Харви.
Ринк подсмръкна.
— Искате ли да изтичаме дотам и да ги сгащим още сега?
Огледах се, търсейки часовник. Освен че е късно, нямах представа колко е часът.
— Да изчакаме до сутринта. Не знам за вас, но на мен са ми нужни няколко часа сън. Изтощен съм от пътуването.
Приятелят ми тъжно поклати глава.
— Пътуване, друг път. Признай, че старостта най-после ти се отразява.
Усмихнах се уморено.
— Не, но мисля, че е по-добре да говорим с тях в по-цивилизован час.