Нямах намерение да отвръщам на огъня, затова предпочетох да бягам. Те бяха упорити. За да им се изплъзна, легнах под трупа на бик. Горкото животно се беше отървало да не го заколят за нападащите руски войски, като бе бродило в пасище, осеяно с противопехотни мини. Глупостта на бика беше спасението ми. Въпреки това онези двайсет и осем часа бяха най-нещастните в живота ми. Смрадта беше ужасна и пълзящите личинки я правеха непоносима. Повярвайте ми, в случая бях на път да се предам.
Да, спал съм на доста мрачни места, но дори коремът на бика може да е по-удобен от канцеларски стол.
Спах неспокойно и на разсъмване се събудих със схванат врат и чувството за силен махмурлук.
Харви отново ни покани в ранчото си в предградията, но ние отказахме. Искахме да станем рано и знаехме, че спокойствието на отдалечената ферма и мекото легло не водят до ранно ставане. Станах с мъка от стола, разкърших се и замигах, оглеждайки тесния кабинет. Ринк не беше в стаята и може би бе направил добре. Не бях красива гледка. Потърках очи и се прозях.
Бутнах вратата на банята и пак се прозях. Ринк стоеше до единия от двата малки умивалника. Беше гол до кръста. Татуировката на лявото му рамо се открояваше ясно дори на фона на тъмната му кожа. Имах същата татуировка — доказателство за годините ни в специалните сили. Имаха ги само неколцина живи хора и си ги бяхме направили след времето, когато бяхме активни оперативни агенти.
Ринк спря да се бръсне и ме погледна в огледалото.
— Изглеждаш много скапан.
— Благодаря — отвърнах. — И се чувствам скапан, ако това те утешава.
— Има още една самобръсначка, ако искаш да я използваш.
Намръщих се, приближих се до умивалника и взех самобръсначката за еднократна употреба.
— С любезното разрешение на Харви?
— Да. — Той продължи да се бръсне. — Има цял куп, за да си бръсне главата.
Направих гримаса и проверих за косъмчета между двойните ножчета.
— Не я ли е използвал?
Ринк се засмя и не отговори. Свих рамене и прокарах самобръсначката под струята вода. Приятелят ми ми подхвърли флакон с пяна за бръснене. Кимнах в знак на благодарност и после спрях.
— Проблем ли има? — попита той. Очите му блеснаха.
— Обръснал си мустаците си?
— Не мога да скрия нищо от теб, Хънтър.
Изсумтях.
— Затова си адски добър детектив.
Ринк ме потупа по рамото и се върна в кабинета. Измих се, избръснах се и се избърсах. Когато влязох в стаята, Ринк говореше по телефона с Харви.
— Харви е край дома на Луиз Блейк.
Отново изсумтях. Тази сутрин бях много разговорлив.
— Иска да отидем там — добави. — Току-що е видял двама души да влизат вътре. Не приличали на хора, които продават застраховки „Имущество“.
— Как са изглеждали?
— Като отровни змии.
25
Джон Телфър седеше на креслото в хотелската стая и гледаше белия чаршаф покрай носа си. Светлината на крушката на тавана се процеждаше през плата и ако се втренчеше достатъчно, различаваше едва забележимите нюанси на структурата на памучната тъкан. От пет часа можеше да съсредоточи погледа си само върху това. Другите му сетива също нямаха много стимули, откакто странният мъж нахлузи торбичката на главата му и завърза ръцете му на гърба с електрически шнур, откъснат от лампата на бюрото.
Джон седеше безмълвно и чакаше издайнически знак, че времето му най-после е изтекло и маниакът се приближава крадешком към него, стиснал нож или пистолет и готов да отнеме живота му, но чуваше само как от време на време премества тежестта на тялото си на леглото срещу него. Не за пръв път се запита дали похитителят е заспал.
По едно време се разнесе тихо сумтене. Това ли беше звукът, който човек издава, когато се унася в страната на сънищата? Или по-скоро, когато взима решение.
Джон се уплаши, че скоро ще разбере, подготви се и изви врат в опит да отмести качулката и да види.
— Не мърдай — заповяда мъжът от отсрещната страна на стаята.
— Какво правиш? — Гласът на Телфър прозвуча напрегнато и някак отдалеч.
— Мисия — отвърна маниакът. — А сега, моля те, млъкни и ме остави на мира.
Джон кимна. Реши да не показва, че е уплашен, но не се сдържа и попита:
— Какво ще правиш с мен?
Мъжът изсумтя презрително.
— А ти какво мислиш?