Джон изкриви устни. Не искаше ножът отново да се приближи до него.
— Откраднах нещо.
— Да.
— Не съм крадец.
— Нима? Ами колата ми? Камата ми?
Телфър поклати глава.
— Е, добре, но обикновено не крада.
— Така ли? Убедително се представяш за крадец.
— Допреди четири седмици не бях откраднал нищо през живота си. — Той млъкна. Знаеше, че лъже себе си. Брат му Джо му беше дал пари да изплати дълга си. Джон ги загуби веднага за поредния безнадежден залог. Това наистина го правеше крадец в известен смисъл. Беше откраднал и сърцата на Дженифър и децата. Разби ги на парчета и грабна напосоки шепа, която така и не върна.
— Защо плачеш?
— Какво?
— Плачеш — наблегна психопатът. — Толкова ли беше страшна кражбата, че те докарва до сълзи?
Телфър подсмръкна.
— Не с кражбата.
— Аха, разбирам. Има и нещо повече? Продължавай. Разкажи ми.
— Имам жена и деца.
Ненормалният кимна. По лицето му премина сянка.
— Всички имаме.
— Постъпих зле с тях — добави Джон. — Исках да се реванширам.
— И затова открадна това? — Мъжът се наведе и извади раницата на Телфър. Джон подскочи, сякаш беше седнал върху оголена електрическа жица, и се втренчи с широко отворени очи, когато лудият започна да рови в раницата и измъкна продълговат пакет, увит в черни лепенки. Сложи го на масичката за кафе до себе си и после го обърна. Дебели пачки пари тупнаха на килима.
Телфър сякаш онемя. Седеше и гледаше пакета. В момента парите не го интересуваха, макар че там имаше седемстотин хиляди долара. Психарят също не им обърна голямо внимание, а само побутна пакета с дулото на пистолета.
— Имам чувството, че знам какво е това.
26
Къщата на Луиз Блейк беше скромна в сравнение с някои други в квартала, но дворец пред апартамента, където Джон бе оставил съпругата и децата си в Манчестър. Беше дървена и едноетажна, с веранда и гараж. Моравата и храстите бяха добре поддържани. Рижав котарак се миеше на предните стъпала.
Сцената беше олицетворение на спокойствието в предградията.
Скоро обаче всичко щеше да се промени.
Ринк паркира взетата под наем кола през една пряка и хукнахме към къщата. Зазоряването в Арканзас е хладно по това време на годината, но не заради това бяхме с дълги якета. Ринк бе окачил пушката „Мозберг“ под мишницата си, а аз носех зиг-зауера си в кобур под рамото.
Харви ни чакаше. Стоеше в сенките на дърветата на съседния имот. Той подсвирна тихо и ние се отправихме към него.
— Защо се забавихте? — изсъска. — Помислих, че ще се наложи да започна купона без вас.
— Какво става? — попитах. — Още ли са вътре?
— Да. Двама. — Харви кимна към улицата. — Третият негодник е в шевролет, спрян през една пряка.
— Същите типове ли са като преди?
— Да.
— Някакво движение? — попита Ринк.
Живият плет закриваше отчасти къщата на Луиз. Прозорците на кухнята й се виждаха между увисналите клони на храст, подрязан във формата на орел, и отразяваха светлината на ранното утринно слънце. Позицията ни не предлагаше гледка към фасадата, но докато се приближавахме, забелязахме, че щорите са спуснати.
— Не видях нищо, откакто влязоха. Чух силни гласове точно преди да дойдете, но оттогава е тихо. — Лукас се втренчи в мен. Челото му беше оросено с капки студена пот. — Ще влезем ли?
— Да — отвърнах аз.
— Хубаво. — Той извади пистолет „Глок“ от коженото си яке и го зареди. — Ако са докоснали момичето, ще ги залея с болка.
— Не знаем какво ще заварим. Играта може да загрубее.
— Повярвай ми, Хънтър, ако наранят момичето, може да се обзаложиш, че играта ще загрубее.
— Само те предупреждавам, че може да стане напечено.
Харви ми намигна.
— Не се тревожи. Готов съм.
— Добре. Тогава подготовката завърши. Остана най-трудното.
Разделихме се. Нямаше встъпление. Инстинктът ни съветваше как да действаме. Лукас тръгна към задния двор, а ние с Ринк се отправихме към предната врата. Дали това беше най-уместната тактика? Смятахме да нахлуем бързо и шумно и да стреляме по всеки без червило.
Рижавият котарак беше мъдър и избяга.
Отвътре се чу трясък. Преди звукът да отекне, аз разкъсах мрежата, разбих вратата и сякаш попаднах в сцена от „Добри момчета“.
Беше един от онези мигове като на моментална снимка, където всичко се запечатва в съзнанието ти толкова образно, че не е необходимо да гледаш, за да видиш и най-дребния детайл.
Луиз Блейк беше на колене. Полата й на цветя беше вдигната на бедрата. По лицето й беше размазан грим, а устните й бяха изцапани с кръв.