— Харви е добър. Ще я измъкне, независимо дали това ще се хареса на ФБР или не.
Приех думата на Ринк. Той познаваше Харви Лукас. Преди срещата ни ми беше казал, че Харви е добър боец. Пък и самият аз видях уменията му с очите си и не се съмнявах, че Ринк знае какво говори.
— А какво мислиш за онова, което Петоски ни каза?
Ринк повдигна рамене и изцъка с език.
— Глупости.
— Особено онова за агентите на ЦРУ?
— Да. Петоски много добре знае кои са онези типове. Излъга, защото ни помисли за федерални агенти.
— Спомняш ли си името, което някой извика, когато бяхме в сградата?
— Да. Хората на Хендриксън са тук. Крещяха така, сякаш бяхме конкурентна банда.
— Да. Конкурентна банда. Мисля, че Хендриксън ги е изпратил да тормозят Петоски. Имам чувството, че Петоски и Хендриксън вече не са в добри отношения. По дяволите, нахлухме там, застреляхме неколцина от момчетата му, преобърнахме сградата и вероятно развалихме вечерта му. Той обаче не се оплака на полицията. Ако ни е смятал за правителствени агенти, не мислиш ли, че вече щеше да има масови арести?
— Освен ако е знаел, че не сме от ЦРУ, и само се е преструвал заради гостите си.
— Не, това е малко вероятно. — Замислих се. — Възможно ли е да е предполагал, че сме изпратени от Хендриксън и да е споменал ЦРУ, за да ни уплаши? Нали се сещаш? Лека заплаха.
— Ами, ако латиноамериканците наистина са правителствени агенти?
— Не са от ЦРУ. Уолтър го потвърди.
— Може да е излъгал.
— Не, Ринк. Нямаше да ми даде разрешение да убивам, ако бяха негови хора.
— Тогава защо Петоски ни наговори онези тъпотии за ЦРУ?
Отново се върнахме на изходна позиция.
— Можем само да чакаме и ще видим — отбелязах аз.
Умълчахме се и насочих вниманието си към телевизора. Мъж с виновно изражение разказваше за бедствието, сполетяло богаташкия яхтклуб само преди минути. Картината се прехвърли от студиото към репортер на мястото на събитието, който стоеше сред тълпа стъписани минувачи. Огромен облак черен дим затъмняваше хоризонта зад тях. Изкривих лице в гримаса. Светът беше пълен със смърт и разруха, дори луксозните места за забавления на богаташите като Марина дел Рей.
Не проявих интерес и смених канала.
30
Слънцето напичаше лицето на Тувал-Каин. Сенникът на жълти и бели райета, осеян с изсъхнали трупове на насекоми над него, се развяваше на ленивия бриз. Каин се чувстваше като у дома си, седнал пред кафенето край пешеходната пътека на частното пристанище на Марина дел Рей. Представяше си, че живее на такова място, но със седемстотин хиляди долара нямаше да може да си купи дори градинска барака за инструменти.
Зад двуметровата бетонна ограда имаше яхта, която струваше повече от пет милиона долара. В района дори бетонът не беше обикновен и евтин. По цялата му дължина имаше ярка фреска, грижливо изрисувана в небесносиньо, смарагдовозелено и ослепителнобяло. Отвъд се чуваше плисък на вълни и скърцане и шумолене на лодки, завързани в пристана. Чайки кръжаха над мачтите, които се поклащаха като гора.
Въпреки че не му се искаше, Каин бе позволил на Телфър да влезе сам в частното пристанище. Преди да се съгласи, той се бе уверил, че единственият изход освен откритото море е порта от ковано желязо на трийсетина метра вдясно. Разбира се, сделката можеше да бъде сключена само по този начин. Джон възрази, че купувачът ще изпадне в паника, ако види непознат да го следва до лодката. По всяка вероятност щеше да предположи, че Телфър го е предал. Тогава щеше да откаже да преговаря или по-лошото, да изхвърли Джон и Каин на дъното на морето след прилива.
Тувал трябваше да се съгласи. Нямаше желание да отстъпва нито чантата с благините, нито пленника, но ако се качеше на яхтата с пистолет, насочен срещу Телфър, можеше да се прости с обещаното богатство и разчистването на сметките, което все още планираше за крадеца.
Сервитьорката му донесе кафе в чаша колкото напръстник. Каин го изпи на един дъх и поръча второ. Жената му хвърли поглед, който той посрещна намръщено, и отиде да вземе друго кафе.
— Нека бъде двойно — подвикна Тувал след нея, сякаш поръчваше уиски в кръчма в Дивия запад.
Тя се върна, този път донесе по-голяма чаша, остави я на масата и забърза, преди Каин да отнеме повече от ценното й време. Обслужването, изглежда, беше запазено за отрепките, които идваха да оглеждат яхтите на тузарите.
Петнайсет минути изминаха без раздвижване. Тувал беше убеден, че Телфър не се е измъкнал незабелязано, освен ако не бе плувал с акваланги под вълните.