Той протегна ръка и повдигна капака на раницата. Вътре имаше различни ножове, скалпели и други инструменти за рязане. Каин прокара пръст по десетината дръжки и спря за миг на ловджийска кама.
— Ах, миличка! — възкликна. Имаше приятни спомени.
Беше му я подарил кандидат за борец с ножове в Джаксънвил. Каква безсрамна южняшка щедрост. И какъв учтив човек.
— Първо ще трябва да ми я вземеш — предложи той.
— С удоволствие — съгласи се Тувал-Каин.
Острието беше широко и дълго трийсет сантиметра и когато се забиеше в плът, издаваше приятно хрущене. Категоричен фаворит за насаждане на страх в сърцата на жертвите. За жалост му липсваше изящност. Беше подходящо, ако единственото ти желание е кръвопролитие. Каин обаче беше творец и предпочиташе малко повече изтънченост в разрязването.
Ето, този нож му харесваше повече. Черна пластмасова дръжка, тънък и без орнаменти. Тувал го стисна леко и изпробва острието. Бледи лунни лъчи танцуваха по извития, съвсем обикновен, назъбен ръб. Красив в простотата си. Нож за чистене на риба. Беше се сдобил с него по време на набег на север в Нова Скотия. Оттогава острието беше използвано няколко пъти, но никога за нещо прозаично като пъстърва или сьомга.
Доволен от избора си, Каин извади ножа за чистене на риба, доближи го до очите си, за да го разгледа по-добре, и с палец провери остротата му.
— Пронизващ си като мен, а? — възхити му се той и го пъхна във вътрешния джоб на спортното си сако.
Гласът на Били Джоуел заглъхваше. Сега Кристи Бринкли изискваше цялото му внимание. Разпилените на предната седалка дискове го примамваха. Каин избра сборен албум на Роби Уилямс. Най-известната експортна стока на Стоук-он-Трент се стараеше да подражава на Синатра и се справяше добре. Тувал смени диска и започна да клати глава в ритъм с музиката, разнасяща се от тонколоните.
— Такава музика харесвам — промълви той, докато слушаше песента, подходящо озаглавена „Мак Камата“, и лениво описваше осмици във въздуха с дясната си ръка, сякаш дирижираше голям оркестър, но вместо палка си представяше, че държи нож и с всеки такт на музиката отрязва ивица месо от безлика жертва. — В танц се въртим, докато грешим — ухили се той и кимна към заглавието на албума.
От изток се зададе кола, първата, която виждаше, откакто се справи с Джордж и Мейбъл. Каин махна на шофьора, който не му отвърна.
„Какво трябва да направи човек, за да получи признание?“ — запита се Каин. Шофьорът щеше ли да му махне, ако знаеше, че е минал на десетина метра от най-продуктивния сериен убиец в САЩ в момента? Поправка — най-продуктивният в момента и неразкрит сериен убиец.
— Да, това е проблем.
Но всичко щеше да се промени.
Засега името на играта беше анонимност. Шофьорите можеха да го изпреварват по тази уединена отсечка от магистралата, без да изпитват страха, който скоро щеше да насади в тях. Преди да обяви присъствието пред нечистите маси, трябваше да реже още. И после името му щеше да живее вечно.
5
Върнах се у дома. Къщата беше тъмна. В това нямаше нищо ново. Беше така, откакто се разделихме, с Даян.
Воксхолът не беше регистриран на моето име и с удоволствие го оставих на мястото му. След като се уверих, че проблемът Шанк е решен завинаги, отидох с такси до гаража, където заключвах аудито си, и спрях на улица с дървета от двете страни. Кучетата ми Хектор и Парис бяха в къщата и видях силуетите им, докато притискаха муцуни до остъклените врати за вътрешния двор. Сигурно съм представлявал неясна сянка в още по-тъмната нощ, защото Хектор, по-голямото от двете ми германски овчарски кучета, излая веднъж, а сетне и двете се оживиха.
Съзнавах, че безпокоя съседите, но нямаше смисъл да се опитвам да пазя тишина. Хектор и Парис вдигаха достатъчно шум, за да събудят целия квартал. Отворих вратата към вътрешния двор и мигновено бях нападнат от тях. Поиграхме си малко и после кучетата се подчиниха на заповедта ми и седнаха.
Както винаги оставих ключовете на колата и портфейла си в шкафа с телевизора — навик, на който бившата ми съпруга се мръщеше. Това беше само едно от нещата, които я дразнеха, преди да се разделим. Вероятно най-малкото.
Понякога ми се иска Даян да е тук, за да ме поправя. Веднага щом се уволних от армията, прозвуча камбанният звън за края на нашия брак. Може би тя ме разбираше така, както аз не можех, физически се примирих, но психически?