— Трябва да направим нещо за раната ти — отбеляза Тувал.
Телфър, който лежеше на дъното на гумената лодка, направи гримаса. Каин седеше отзад и направляваше извънбордовия мотор с една ръка, а с другата държеше вече празния пистолет, насочен към Джон. Морето беше бурно и гумената лодка се клатеше, когато се издигаше върху всяка поредна вълна.
— Лошо ли ти е? — попита Тувал.
— Какво ти пука? — измърмори Телфър.
— Пука ми. Това не ти ли е достатъчно?
Лицето на Джон се изкриви в презрителна гримаса.
— Интересува те само как да вземеш парите.
— Не е вярно. Интересува ме и състоянието ти.
— Да, и още как.
Каин сви рамене.
— Мисли каквото искаш.
Той отново огледа хоризонта. Остров Каталина в далечината беше обвит в морска мъгла, фериботът пухтеше към пристанището. Във водата имаше и други плавателни съдове — две яхти, моторница и дузина чартърни корабчета, превозващи групи хора до любимите им места за риболов. За щастие никое не принадлежеше на Бреговата охрана или на полицията и не се намираше близо до тях, така че някой да забележи Телфър.
— Простреляха ли те? — попита Тувал.
Джон се намръщи и прокара ръка по гърдите си. Очакваше най-лошото и беше предпазлив. Накрая поклати глава.
— Мисля, че по-скоро беше рикошет. Отломката не проникна в тялото ми, а само ме одраска. Но адски ме боли.
Каин кимна. Изпита облекчение. Не искаше Телфър да умре в ръцете му, преди да е извършил онова, което бе планирал за него. Не желаеше обаче той да разбере. Не искаше мъжът да изпадне в истерия във водата. Ако се наложеше да го убие, щеше да привлече внимание. А Тувал не изпитваше удоволствие от мисълта да се надбягва с Бреговата охрана с тази мизерна лодка.
— Щом стигнем до брега, ще те прегледам — предложи той. — Знам, че са минали само два часа, но вече не би трябвало да кърви.
Джон повдигна рамене.
— Ще се оправя. Мисля, че раната се отвори, докато се качвах в лодката.
— Може би, но няма да навреди, ако я погледна.
Телфър въздъхна.
— Защо да си правиш труда?
— Защото е важно за мен.
Джон поклати глава.
— Изобщо не ти пука за мен. Знам, че нямаш намерение да спазиш уговорката ни.
— Мисли каквото искаш, но се запитай нещо. Ако смятах да те убия, защо да си правя труда да те спасявам, когато можех да те оставя на яхтата?
— Отговорът е лесен. Нужен съм ти бил да нося парите.
— Ами, когато беше във водата? Можех да те оставя да се удавиш. Щеше да ми бъде по-лесно да взема куфарчето, отколкото да те влача и да спася жалкия ти задник.
Телфър се замисли, но този път нямаше отговор.
— Какво по-точно възнамеряваш да правиш с мен?
— Да караме едно по едно. Първо ще стигнем до брега и ще почистим раната ти, а после ще реша какво ще стане.
— Ами това? — Той протегна ръка зад главата си и докосна куфарчето, което използваше като възглавница.
Каин се усмихна.
— Ще смъкна този товар от плещите ти. Ранен си. Няма да е честно да очаквам да го носиш.
— Едната ми ръка е здрава. Няма да бъде проблем.
Тувал се засмя.
— Харесвам чувството ти за хумор, Джон.
— Не се шегувам.
— Въпреки това си забавен.
На устните на Телфър затрептя усмивка. Въпреки обстоятелствата той беше доволен от себе си.
— Трябва да ме видиш, когато съм щастлив. Аз съм душата на компанията.
Каин поклати глава, сякаш видя забавните лудории на прощъпалник, и насочи лодката към брега. Там имаше златист пясък и къщи. Обвитата в мъгла кула зад тях закриваше южната част на Лос Анджелис, простираща се от Редондо Бийч към Лонг Бийч. Той избра наслуки една къща и се отправи към дървения кей, издаден навътре във вълните.
Лятната вила принадлежеше на немного богати хора, ако се съдеше по олющената боя на рамките на прозорците. Виждаше се само един очукан додж, паркиран под верандата в южната страна на къщата. Нямаше яхта на кея. Постройката имаше полузанемарен вид, сякаш се използваше рядко и се поддържаше още по-рядко. На плажа отпред нямаше детски люлки и разпръснати играчки, нито следа от скорошно използване на вграденото в камъка барбекю, което съдържаше само пепел и застояла миризма на изпечените там бургери. Ако в къщата имаше човек, щеше да бъде един или най-много двама.
Тувал сръчно докара гумената лодка до пристана, хвърли въжето като ласо, завърза го за стълба и прибягна до заплахата с пистолета, за да мотивира Джон.
— Ти носи куфарчето — заповяда той. — Ще го взема, когато влезем вътре.