На столчето пред пианото седеше възрастна жена. Държеше я мъж, увил ръка около шията й. Докато се гърчеше в това неудобно положение, пръстите й драскаха по клавишите, откъдето се разнасяха гърлени и пронизителни звуци. Мъжът, който я дърпаше назад, се втренчи в мен над рамото й. Устните му се разтвориха в дивашко озъбване.
Насочих зиг-зауера. Обикновено бих стрелял, но мъжът опря дулото на пистолет в слепоочието на жената и се отказах. Погледът ми се плъзна към отсамната страна на пианото и мигновено съзрях брат си.
В първия миг не можах да кажа дали се зарадвах, че го виждам. Мисля, че дълбоко в душата си тайно се надявах, че Джон е мъртъв и няма вероятност да се е превърнал в чудовище.
Той обърна лице към мен и унилото му изражение се промени в изумление. За миг изрази изненада, а после в очите му блесна надежда. Необходим ми беше само този израз, за да се убедя, че Джон не е доброволен участник в играта на Жътваря. Вниманието ми незабавно се насочи обратно към мъжа, който държеше възрастната жена.
— Хвърли оръжието — извиках.
Човекът се озъби още по-широко и видях смразяващ лед в светлозелените му очи. Той използва жената като жив щит и притисна пистолета под челюстта й.
— Мисля, че е по-добре ти да хвърлиш твоето — каза непознатият.
Зиг-зауерът ми не помръдна. Направих крачка напред. Пръстът ми се уви около спусъка.
— Хвърли пистолета — по-спокойно повторих.
В отговор той щракна ударника.
— Смяташ ли, че ще можеш да ме застреляш, преди да пречукам дъртата кучка?
— Да — отвърнах и се втренчих в него.
Мъжът поклати глава.
— Не си толкова убеден, колкото изглеждаш. Ако можеше, вече щеше да си го направил.
— Имаш пет секунди да се подчиниш.
Човекът се засмя. Пленницата му изхленчи от страх. Подутите й от артрита колене трепереха. Крепеше я единствено ръката около врата й. Не беше лека, но мъжът не полагаше усилия да я контролира. Ръката му беше мускулеста и силна.
— Едно — започнах да броя.
— Престани с театралниченето, моля те — подигра ми се той, отмести се встрани и застана в ъгъла на стаята. Не беше опит да намери изхода, а да се погрижи да не бъде улучен. С гръб към ъгъла, мъжът отне на Ринк възможността да се прицели в него. Погледнах наляво и видях, че приятелят ми стои до отворен прозорец и е насочил пушката си към мъжа. Ринк леко поклати глава. Беше опасно да стреляме заради жената.
— Притиснат си до стената — заявих. — Пусни жената и ще живееш. Нараниш ли я, ще те застреляме като бясно куче.
Той отново поклати глава и изръмжа:
— Не. Вие ще оставите оръжията си. Няма да пусна жената. — Погледна към куфарчето, което едва тогава забелязах, че е поставено върху пианото. — И онова нещо.
— Няма да се споразумеем. Първо пусни жената.
— Не. Може би ще я застрелям и ще рискувам, а?
Той опря дулото на пистолета до лявото й око и тя изпищя. Пръстът ми отново се уви около спусъка, но не стрелях.
Джон се обърна към мен. Лицето му беше пепелявосиво. Облегна се на пианото. Очевидно изпитваше болка и нямаше сили.
— Той говори сериозно, Хънтър. Ще го направи.
Погледът ми се стрелна към него и после към непознатия. На устните му трепна усмивка, а в очите му блесна напрежение. Дали позна името ми? Не би трябвало, защото не бях герой от филмова поредица като Джеймс Бонд.
— Ела зад мен, Джон.
Мъжът изсумтя:
— Познавате ли се?
Никой от нас не отговори, но тишината беше осезаема.
— Чакай малко. Хънтър. — Мъжът се вгледа изпитателно в лицето ми. В ъгълчетата на очите му се образуваха бръчки, сякаш чу нещо забавно. — Да не би да си Джо Хънтър?
Неволно се намръщих и стиснах зъби. Много бях потаен, няма що. Може би трябваше да използвам кодово име.
— Мили Боже! Кой би помислил, че ще изпратят теб по следите ми?
Отново не казах нищо и мъжът насочи вниманието си към Джон:
— Аха… Сега разбирам, фамилната прилика. Пълен си с изненади, Джон. Не ми каза, че си роднина на такъв прочут убиец като Джо Хънтър… — Присви очи и се вторачи в Ринк, който стоеше неподвижно като статуя до отворения прозорец. — И не ми казвай, че… това е Джаред Рингтън?
Джон свъси вежди. Не му беше хрумвало кой или какъв всъщност е брат му. Знаеше, че работата ми включва издирване на терористи, но мисля, че не му беше ясно какво точно означава това. За него аз бях само войник, който убива други войници. А сега сигурно се питаше: „Убийците не са ли лоши момчета?“
Не харесвам думата „убиец“, но предполагам, че в края на краищата всичко е въпрос на гледна точка. С Ринк бяхме или светци, или грешници. В онзи миг се виждах като светец. Мъжът, опрял пистолет в слепоочието на старицата, ме убеди в това.