— Пусни я — отново заповядах.
Човекът не прояви интерес. Самоличността ми, изглежда, му хареса и този факт ме обезпокои. Следващите му думи донякъде обясниха задоволството му.
— Поласкан съм. Това означава ли, че най-после съм получил славата, която заслужавам? Предполагам, че вече знаеш кой съм, а?
— Не ми пука кой си, нито каква налудничава причина имаш да убиваш невинни хора. Искам само да хвърлиш пистолета, преди да съм ти пръснал черепа. — Пристъпих към него, за да го уверя в намеренията си.
Той се изкикоти.
— Ако ще умра, ще я взема със себе си. А може и един-двама от вас.
Отново се отдръпнах назад и съжалих. Току-що бях направил грешката да му покажа, че не контролирам положението. Едно на нула за истинското лошо момче. Мъжът кимна в потвърждение на мислите ми и премести пистолета под ухото на жената. Тя пак изпищя от страх и ме погледна умолително. Трябваше да сторя нещо, за да изравня резултата.
— Джон, ела тук — троснато заповядах и този път той ме послуша. Приближи се залитайки до мен, притиснал ръка до гърдите си, където мократа му риза упорито бе залепнала като моя панталон. Единствената разлика беше кръвта. Придвижих се вдясно и му дадох възможност да стигне до изхода. Докато минаваше покрай рамото ми, Джон изведнъж се спъна и спря. Нещо в рязкото му движение ме притесни.
Без да разсъждавам, се завъртях към близката стена, без да откъсвам очи от стрелеца вдясно, но в същото време с периферното си зрение търсех какво бе спряло Джон. Видях, че очите на непознатия се отвориха широко от изненада, той трепна и разбрах, че в къщата има нова опасност — и за двамата. Бях хванат натясно между двама заклети врагове и трябваше да реагирам за част от секундата. Докато се обръщах наляво, аз се молех Ринк да държи на прицел убиеца, когото повече не можех да наблюдавам. Пистолетът ми описа дъга във въздуха и стрелях.
Първият ми куршум улучи в дясното рамо главореза на Хендриксън, който влизаше във всекидневната, и изби от ръката му пистолета, насочен към главата на Джон. Бях го виждал и преди. Свидетелство за това беше раната на ухото му. Дори да нямах честта да го познавам, веднага щях да се досетя, че човекът е хладнокръвен убиец. Нещо повече, той умееше да дебне и да се промъква незабелязано, и бе използвал Ринк и мен да го заведем при Джон. Сетих се за моторницата, носеща се към нас, след като капитанът ни остави на брега.
Раненият латиноамериканец се наведе и изохка, но с лявата си ръка посегна към второ оръжие, скрито в кобур на глезена му. Пистолетът ми гръмна отново. Вдигнах обаче неволно дулото нагоре и куршумът изсвистя над главата му и разцепи на трески трегера на вратата. Не улучих мъжа, но въпреки това свърших добра работа, защото не уцелих и Джон, който избра точно този момент да се изпречи на огневата ми линия.
Нещата бързо се объркваха.
Завъртях се, очаквайки убиецът зад мен да ме простреля в гърба.
Дръпнах Джон, но в същия миг главорезът се надигна и стреля. Инстинктивно се извих, ала почувствах хлад в гърдите си. Въздухът излезе от белите ми дробове, но не можех да позволя нараняването да ме спре.
Преди мъжът да успее да стреля отново, аз ударих ръката му с моя зиг-зауер и я отклоних. Куршумът разпръсна клавиши от пианото сред хор от разногласни акорди. Без да преставам да се движа, забих пистолета си в рамото му, сякаш беше рапира, и увих ръка около гърдите му.
Притиснах го до стената. Оръжията ни застъргаха тапетите. Пистолетът му изтрещя и остави още дупки в стената. Със свободната си ръка гангстерът ме сграбчи за тестисите. Забих пръсти в очите му и разкъсах раненото му ухо и той забрави, че иска да ме стисне за топките, но ме удари в устата. Коварно копеле. Замахнах и смених местоположението на носа на физиономията му.
Мъжът обаче не се предаваше, макар и прострелян на три места. Беше ранен в бедрото, което забелязах едва сега, и на още две места от моите куршуми. Носът му беше счупен и кървеше, но притокът на адреналин му даваше отчаяни сили.
Главорезът продължаваше да се съпротивлява и се опита да ме удари с глава, но намери свития ми лакът, който забих в скулата му. Очите му се изцъклиха. Преди той да се съвземе от сътресението, наведох главата му право към вдигнатото си коляно.
Все едно дървен чук разби диня и коленете му го предадоха.
Докато мъжът падаше, дулото на пистолета ми го проследи и макар че се простря неподвижно, вкарах два куршума в тила му.
— Това е за Луиз Блейк — изсъсках през зъби, а после го застрелях в гърба. Докоснах гърдите си, където усетих болката, и добавих: — А това е за мен.