Отиде до апартамента. Взе си някои бележки. Купи фотоапарат от местния магазин и сам се опита да направи снимки на местопроизшествието, защото фотографите бяха заети с убийството на булевард „Сейфуей“. Дойде само една патрулна кола, от хората на Дикси дойдоха само двама, за да приберат тялото. При тази светлина беше малко вероятно, че ще направи добри снимки.
Снима пожарния кран, който сега изпълняваше ролята и на паметна плоча. „Има нещо показателно в това, че Мейбек се удари тъкмо в пожарния кран“, помисли си Болд и направи още една снимка. Там, където може би вече беше пристигнал, този човек щеше да гори във вечен огън.
Електронното устройство за повикване иззвъня. Надяваше се, че е Дафи с новини за Памела Чейз и Тег. Измъчи се, докато разбере как се изключва, но накрая успя да натисне съответния бутон. Отиде в колата и се обади по клетъчния телефон. Съобщението беше от Ла Моя, който беше изоставил разследването на убийството при „Сейфуей“. Той знаеше как да се измъква от такива работи. Правеше го с достойнство. Нямаше никакво съобщение от Дафи. Това го обезпокои. Телефонистката му прочете съобщението. То гласеше: „В административната сграда в 20:00 часа“.
Болд погледна часовника си. Беше 19 и 45.
Скочи в колата и потегли. Хората на Дикси му викнаха нещо, но Болд не ги чу. Дони Мейбек вече не го интересуваше.
45.
Облечен в тъмносин блейзър, бяла риза и разноцветна италианска връзка, Елдън Тег наблюдаваше със задоволство как гостите му се забавляват. Обичаше да бъде домакин, да се грижи за тях, въпреки че дълбоко в себе си презираше претенциозността на тези хора. Пеги даваше вечеря в чест на Управителния съвет на операта. Петима от техните единадесет гости бяха членове на съвета с право на глас. Между тях бе и неговият председател Байрън Ендикот. Въпреки проблемите на Мейбек с полицията и собственото му разкритие, свързано с гроба на Ана Ферагот, Тег присъстваше на вечерята. Разчиташе на план, който вече бе в ход след един телефонен разговор с Ванкувър. Жътвата щеше да бъде извършена утре сутринта. Тег лично щеше да достави органа. По обяд имаше запазено място за полета през Мексико сити за Рио де Жанейро. С живота на ветеринарен лекар беше свършено. Щеше да пристигне в Рио с парите на Уон Кей и да има достъп до няколко банкови сметки в този град. Ако действаше бързо, парите можеха да бъдат преведени там, преди нищожествата да разберат как се произнася името му. С тези пари щеше да си осигури правото да практикува като хирург, извършващ операции по присаждане на органи. Щеше да започне нов живот.
Един глас в него му казваше, че това е илюзия, че фантазира. Всичко изглеждаше прекалено просто, нещата се нареждаха прекалено добре и прекалено лесно. Въпреки това се опитваше да се убеди, че хората непрекъснато правят подобни неща. Четеше за такива случаи във вестниците. Изпълнителни директори изчезваха с целия пенсионен фонд, секретарки се покриваха безследно заедно с босовете си, домакини теглеха всичките пари от общите сметки със съпрузите си и за тях повече не се чуваше нищо. Нужни бяха малко повече смелост и бързи решения.
Мислите му се съсредоточиха върху предстоящата операция и собственото му бягство. Всичко, което се изискваше от него, беше през следващите няколко часа да се прави на напълно нормален, да заблуди всички, а утре на обяд вече щеше да пътува към новия си живот. Така ставаха тези работи.
— Кои работи? — попита жената пред него.
Беше ли казал нещо? Да не би да изказваше гласно мислите си?
— Извинете, не ви чух? — попита той, като се опитваше да си спомни името й. Парченце от гъба в ъгълчето на устата й му пречеше да се съсредоточи.
— Какво е това? — попита тя и отстрани със салфетката си гъбата.
Погледът на Тег се плъзна по гърдите й. Бяха изложени на показ и всеки можеше да им се радва. В тази стая имаше повече силикон, отколкото ордьоври и повече басти, отколкото в шотландска пола.
Жена му му даде знак, така че гостенката им да я види. Тя беше истински спасител! Той се извини и се отправи към нея.
Пеги изглеждаше блестящо, въпреки че не се чувстваше съвсем удобно в японското кимоно, толкова плътно прилепнало около бедрата и коленете й, че се движеше като спънат кон. Колкото и да се бяха старали, повечето от другите жени не можеха да се сравняват с нея.