— Нямам достъп до никакви брачни свидетелства, Джон Ла Моя — запротестира Лорейн. — Не ме карай да го търся, защото това е на втория етаж и аз нямам нищо общо с тези хора. Ако настояваш, ще трябва да дойдеш утре отново.
— Утре ще бъде много късно — каза Ла Моя, като гледаше Болд в очите.
— Не се майтапиш, нали? — каза Лорейн и погледна към Ла Моя, усещайки, че работата е сериозна.
— Шмид — посочи той към клавиатурата. — Какво друго може да бъде, освен бащиното й име.
— Или фамилно име — предположи Болд.
Лицето на Ла Моя стана напрегнато. И двамата наблюдаваха как жената изписа името и подаде няколко команди на компютъра.
— Започва се — каза тя.
Надписите изчезнаха. Болд беше изтощен, гладен, а сега бяха стигнали и до задънена улица.
— Недей да се мусиш толкова, сладур — каза му тя. — Тази работа не става бързо.
Екранът се изпълни с дълга поредица фамилии Шмид. Най-отгоре беше Алфред.
— Виж следващата страница — нареди Ла Моя.
Последваха няколко страници с фамилията Шмид, десетки и десетки имена.
— Ето! — каза Ла Моя и посочи: — Присила Шмид. Това трябва да е тя.
Лакираният пръст на Лорейн посочи към едно каре, в което имаше десетки главни букви и цифри.
— Това е скицата на имението — каза тя. — Джон, продиктувай ми данните.
Лорейн скочи от стола. Болд я последва до купчината карти. Избра една, на която пишеше „Окръг Кинг — Север“.
— Сега чети бавно, пиленце — каза тя.
Ла Моя прочете първите координати. Лорейн намери цифрата на съответната ширина в края на картата. Обърна на страница 42 и там издири същия номер.
— Карай нататък.
Ла Моя прочете следващия номер.
Лорейн откри и него. Бавно прокара пръст по картата, изпълнена с десетки, стотици квадратчета, обозначаващи парцели земя. Във всяко от тях беше изписано име. На повечето пищеше „Холи Брук“ — една от най-големите компании производителки на хартия по северозападното крайбрежие.
Тя продължи да шари с пръст по картата и накрая спря на името Шмид.
— Това е в квадрата на река Скайкомиш — обяви тя.
— В националния парк „Снокуолми“, близо до водохранилището при река Толт. Бинго!
— Открихме го — извика Ла Моя, все още не вярваше на очите си. — Открихме го — повтори развълнуван той.
— Ще ти направя фотокопие, сладур, и с него ще отидеш направо в двора й — каза Лорейн.
50.
21:00 часа
Памела Чейз караше толкова бързо, сякаш отиваше да гаси пожар. Стигна до черния селски път, който водеше до фермата. Колата й поднесе и за малко не се удари в крайпътните дървета. Той се беше опитал да я упои! Тя не можеше да се примири с това! Беше глътнала едното хапче, но задържа другото и го изплю пред къщата му. Караше бързо, защото искаше да пристигне по-скоро във фермата и да изпревари действието на валиума. Вече го усещаше. През последните няколко минути беше значително по-спокойна. Пръстите й не стискаха толкова силно кормилото, престана да скърца със зъби. Колкото по-отпусната се чувстваше, толкова повече се засилваше ужасът й. Беше й казал, че ще се обади сутринта. За какво? Отнасяше се към нея като към своя собственост, сякаш е едно от опитните му кучета. Как му позволи да я води за носа толкова време! Що за човек беше тя?
Не такъв, който ще изтръгне сърце — отговори си сама. Смяташе окончателно да приключи с досегашния си живот, но трябваше да действа бързо! Паркира колата пред фермата. От бараката се понесе яростният лай на кучетата. Старата селска къща от края на миналия век и бараката засилваха усещането за безлюдно, потайно и затънтено място. Радваше се, че в момента той дава парти. Не искаше да я завари тук.
Излезе от колата и се приближи до къщата. Краката й постепенно омекваха под коварното въздействие на валиума. А и все още искаше да му вярва. Тази вяра я беше дарила с няколко години щастие. Сега искаше и да опровергае, и да докаже подозренията си. Не можеше да не мисли за него. Сякаш беше застанал пред нея и мълчаливо наблюдаваше всяка нейна предателска стъпка. Чуваше доводите му. Той умееше да убеждава. Огледа се неспокойно. Облаците се разкъсваха и луната хвърляше бледа светлина върху ливадата. Усети се, че гледа към небето. Чувстваше се невероятно добре.
Резервният ключ! Защо ли го е скрил? Освен…
Намери един камък и счупи прозореца. Трябваше да бърза. Действието на валиума се засилваше. Пъхна ръка през прозореца, за да потърси резето, но се поряза. Заболя я, но тя не обърна внимание. Вратата се отвори. За външен човек къщата изглеждаше като изоставена. Занемарени мебели и то старовремски. Сигурно е била бивша ловна хижа. Тег нарочно я беше оставил в този й вид, за да не привлича любопитни погледи. Изпитваше патологичен страх, че някой може да открие лабораторията, т.е. операционната, въпреки че тя никога не беше виждала жива душа наоколо. Бушоните бяха изключени и в горните стаи нямаше осветление. Той държеше фенерче на стълбището за мазето. Памела мина през кухнята, като се удряше в шкафовете, и го намери. Бързо огледа стаите на първия етаж. Нищо!