— С мен? Не. Разбирам какво искате да кажете. Не можем да чакаме безкрайно тук. Може би съм сгрешил.
Кучетата притихнаха. Тег вдигна ръка като проповедник и след като лаенето престана напълно, се заслушаха в настъпилата тишина. Изненада се, че се успокоиха толкова бързо. Понякога продължаваха да лаят с часове.
— Нищо не се чува — прошепна той.
Майкъл се приближи до бараката. Вдигна ръка, готов да удари по стената.
Тег го спря:
— Не можем да влизаме с взлом. Няма какво повече да правим тук. А и да се скъсаме, не можем да счупим този катинар. — Пръстът му беше на спусъка на пистолета. Въпреки че нямаше никой, не искаше да го прави на открито. Веднъж вече беше направил подобна грешка в живота си, а не беше от хората, които повтарят грешките си.
— Помо-о-о-щ! — Женският глас отвътре се чу съвсем ясно. Кучешкият лай веднага го заглуши, но нямаше никакво място за съмнение.
Туристът се развика възбудено:
— Нали ви казах! — Затича към вратата.
Пистолетът не беше подходящ за стрелба по движещи се цели, а и Тег не беше добър стрелец. Искаше, преди да използва оръжието, и двамата да са вътре в бараката. Необходими бяха от тридесет секунди до няколко минути, за да подейства кетаминът. През това време човекът трябваше да бъде затворен, за да не тича като луд. Трябваше да стреля по него вътре в кучкарника и после бързо да излезе и да заключи вратата, докато упойващото средство подейства.
Представи си спокойно, с почти кристална яснота възможните варианти. Какво друго му оставаше? Не можеше да се довери на този човек. Опасността беше много голяма. Дори да успееше да премести жената, тук беше изследователската му лаборатория. Можеше ли да се откаже от нея, заради някакъв загубил се турист? Проблемите започваха да се множат като зайци. Разрешаването им изискваше бързи действия.
— Току-що ми хрумна нещо. Дали наоколо няма скрит ключ? Дали няма резервен ключ за тази барака? Хората винаги крият резервен. И аз правя така. Няма да е трудно да бъде намерен. — Докато говореше, Тег напипа ключа в джоба си.
— Прав сте.
— Да мислим като собственика. Къде щяхте да скриете ключа? Аз ще тръгна от тази, а вие — от другата страна.
Трябваха му няколко секунди, за да извади ключа от ключодържателя. Наложи се да остави пистолета за малко. Обърна един голям камък, за да покаже, че го е намерил под него. После извика силно:
— Намерих го!
Майкъл дотича веднага.
Тег прибра пистолета и двамата се отправиха към вратата. Мушна ключа в ключалката и го завъртя. Катинарът щракна и се отвори.
— Влизайте пръв. Идеята беше ваша — каза Тег. После добави: — Аз ще ви прикривам. — Показа му заредения пистолет.
Вратата се отвори. Посрещна ги непрогледна тъмнина и остри, отвратителни миризми. Кучетата лаеха бясно. Майкъл Уошингтън провери, без да каже нищо, дали Елдън Тег го следва. Окуражен от него, той запристъпва предпазливо по тъмната пътека. При всяка стъпка виждаше оголени зъби на озверели кучета. Когато се хвърляха към стените на клетките си, шоковите нашийници звъняха предупредително, а кучетата ревяха от болка.
Елдън Тег вървеше с пистолет в ръка няколко крачки назад. При всяка клетка, покрай която минаваше, кучето в нея стихваше. Майкъл Уошингтън не забелязваше това. Не можеше да направи връзката. Вниманието му беше приковано от обитателката на клетката. От голия гръб и голите бедра на жената, която се беше свила в най-отдалечения ъгъл.
За миг тя погледна през рамо към тях. Притискаше гърдите си с ръце. Загледа се първо в Майкъл Уошингтън, а после в Тег. След това им обърна гръб.
— Прав бях — обяви тържествено Майкъл Уошингтън и се обърна към Тег.
— Скоро ще искаш да не си бил — отвърна Тег, който стоеше няколко крачки назад с насочен пистолет. Натисна спусъка. Оръжието изгърмя. Тег никога не беше стрелял с него по човек. Замаян, Майкъл издърпа стреличката от тялото си.
Очите му гневно засвяткаха. Нахвърли се върху Тег, който не беше достоен противник за силния негър.
Кучетата продължаваха да лаят оглушително.
Тег трескаво мислеше: лопатата! Беше подпряна на близката стена. Хвърли се към нея. Нападателят изтълкува погрешно намеренията му и се блъсна във вратата, която се затвори. Замаян от упойката, Майкъл Уошингтън се отдръпна и успя да открехне малко вратата, точно в момента, когато Тег замахна с всичка сила, за да стовари лопатата върху главата му. Тя само го одраска леко по ръката. Майкъл я хвана и я задърпа към себе си. Всеки дърпаше лопатата към себе си. Докторът видя зениците на другия и изведнъж пусна лопатата. Майкъл политна назад, без да я изпуска от ръце. Тег забеляза първите признаци на упойката. Мускулите му се свиваха един след друг, от краката към раменете.