— И аз. — Почувства, че тя го гледа, и целият пламна.
— Доволна съм.
Агнес Ръдърфорд, съквартирантката на Шарън Шафър, беше висока, с лъскава сребристобяла коса и искрящи бледосини очи. Агнес беше сляпа. Носеше вълнена жилетка, поръсена с пърхот, и износена, безформена пола. Кожените й чехли бяха протрити: тя постоянно влачеше краката си по пода като човек, който върви с ботуши по лед.
Болд и Дафи току-що бяха влезли в стаята, когато тя попита:
— Колко голямо е детето ви, г-н Болд? Или може би ще трябва да се обръщам към вас с офицерското ви звание?
Болд погледна объркано Дафи. Тя посочи носа си, за да го подсети.
— На шест месеца е — отвърна Болд. — Още е бебе.
— И пушите с малко дете вкъщи?
— Да пуша? Не. Не пуша. Музикант съм. — Това беше другото му занимание, макар че в момента все още не беше ясно коя е основната му професия. — Свиря в нощен бар. — Помириса сакото си. — Сигурно сакото ми мирише на цигари.
Агнес Ръдърфорд се усмихна, доволна от себе си. Имаше прекалено хубави зъби, вероятно изкуствени.
Дафи й припомни какво бяха говорили предишния ден.
— Не се е прибирала у дома — каза разтревожена сляпата жена.
— Защо мислите, че нещо се е случило с Шарън? — попита Болд.
— О, сигурна съм. Иначе защо трябваше да ме излъже онзи човек?
— Какъв човек?
— Когато някой те лъже, си личи по гласа. Не го ли знаете? Онзи човек беше прекалено напрегнат. Боже, какъв глас имаше — сякаш някой стърже с нокти по черната дъска. Изнервен до край. И не само защото го изненадах, въпреки че наистина стана така. Колкото и да е странно, той беше уплашен, уплаши се от мен. Точно от мен?!
— Защо не разкажеш всичко отначало, Агнес? — предложи й спокойно Дафи.
— Чух гласове през стената. С Шарън разговаряха двама мъже. Тя изглеждаше уплашена, много уплашена. Не можех да различа думите, нали разбирате, но не беше нужно. Беше много уплашена.
— Гласове… — повтори Дафи.
— Да, и затова влязох откъм кухнята. Кухнята ни е обща. Стаите ми са от другата страна. Влязох, за да видя дали при нея всичко е наред. Тъкмо затова ви казвам, че онзи човек ме излъга. Каза ми, че Шарън е излязла за малко и че двамата с неговия придружител също си отиват. Но другият, този с лошия дъх в устата, мисля, че той влачеше Шарън. Чух нещо да се влачи по килима. Тя седеше тук, на този стол, а той изскърца. Чух го. Чух и гласа, макар че не можах да различа думите и да разбера какво точно казва.
— Не си ли спомняте какво каза? — попита Болд.
Агнес поклати глава.
— Смътно. Когато влизах, онзи с дрезгавия глас попита другия: „Кой, по дяволите, е това?“.
— Точно така ли каза?
— Да. Не ме очакваха. Последва продължително мълчание, а след това другият я извлече навън. Естествено в онзи момент не разбирах какво става, но нещата се развиха точно така.
— А защо не се обадихте в полицията? — попита изумен Болд.
— Ами защото се страхувах, защото се страхувам от вас, полицаите. Много години се стараех да ви избягвам. Криех се. Когато бях на улицата, нали разбирате? Кой би повярвал на една стара просякиня, г-н Болд? Щяха ли да ми повярват? Вие самият не ми вярвате в момента. Не можете да повярвате, че една сляпа старица от улицата е оцеляла, но аз наистина оцелях. Дафи ми вярва, но тя ме познава. Не се обадих в полицията, а в Убежището. Обадих се на Дафи.
Дафи погледна към Болд. Той се опитваше да си представи нещата от гледна точка на закона — на мястото на Фил Шосвиц или на окръжния прокурор Боб Проктър. Уви, нямаше доказателства за извършено престъпление. Нямаше значение какво си мисли Агнес.
Тя не беше видяла нищо. В полицейската работа инстинктът е важен, но по-важни са веществените доказателства. В крайна сметка Шарън Шафър е една бивша скитница, а това неминуемо щеше да усложни нещата, въпреки установените отношения на сътрудничество между полицията и Убежището. А кабинетът на окръжния прокурор беше съвсем друго царство.
Болд огледа стаята. Спомни си думите от песента на Стиви Уондър: „Дрехите й бяха стари, но никога мръсни“.
Стаята изглеждаше точно така. Мебелите, макар и събрани от различни разпродажби, светеха от безупречна чистота. Личеше си, че скоро е действала прахосмукачката.
Той попита Агнес Ръдърфорд:
— Всичко в стаята така ли си беше?
Жената отговори:
— О, да. Не съм пипала нищо. Не се ровя в нещата на Шарън.
Болд бавно огледа масата и столовете. Като полицай разбираше, че за неопитното око този оглед нямаше да покаже нищо. Освен може би праха по масата. Но прах нямаше. И тези пръснати малки парченца ситно накъсана хартия. Той разгледа масата, после, използвайки носната си кърпа, за да не оставя отпечатъци, натисна облегалката на стола. Тя изскърца.