— Ето го звука — каза Агнес.
Болд се обърна към нея:
— Къщата е почиствана съвсем скоро — каза той. — Сутринта тя е минала килима с прахосмукачката.
— Как разбрахте? — попита Агнес Ръдърфорд.
Дафи се обърна към Болд:
— Лу?
Но Болд вече не се нуждаеше от нещо по-убедително, той стоеше сред купчина доказателства. Върху едната облегалка на стола имаше капки кръв.
— Обади се в лабораторията — каза Болд. — Кажи им да донесат повече лампи.
— Лампи? — попита Дафи.
— За килима — обясни той.
Разноцветните шарки по мъхестата част на килима му дадоха възможност да забележи две следи от нещо, влачено по него, както и съвсем ясни отпечатъци от подметки.
18.
Болд обичаше да наблюдава работата на хората от отдела по отпечатъците. Те бяха като отбор, разбираха се с полуфрази, които изобилстваха от технически жаргон, неразбираем за обикновения човек. С платнените си торби, провесени през рамо, и с непонятния си език тези мъже и жени стояха малко в края на социалната стълбица на полицейското братство, но започваха да играят все по-важна роля във всяко разследване. Главните свидетели в едно дело вече не бяха приятелката или наблюдателният съсед, а експертите от отдела по отпечатъците. Присъдите зависеха от уличаващи научни доказателства. Съдебното жури, а дори и съдията, предпочитаха да вярват повече на електронния микроскоп и на компютъра, отколкото на твърденията на жена като Агнес. Ако липсваше папка, пълна с резултати от лабораторни изследвания на отпечатъци, изобщо нямаше смисъл да занимава Боб Проктър и неговата банда помощници.
Единственото нещо, което дразнеше Болд, беше бавното темпо, с което работеха тези хора. Ако Шарън Шафър е отвлечена — а той вече беше уверен в това, сигурно точно в този момент трепереше от ужас, ако изобщо беше жива. Нямаше никакво обаждане за откуп, никаква вест. Едва сдържаше нетърпението си.
Техниците продължаваха да изследват подробно мястото на престъплението. Първата им работа беше да направят снимки във всякакви размери и от най-различни ъгли, след което се заеха с килима и стола, на който бе седяла Шарън, с масата и цялата останала мебелировка.
После включиха малки ръчни прахосмукачки със специални филтри, за да бъдат събрани и най-дребните частици. На всеки филтър, свален от прахосмукачките, се поставяше етикет и се слагаше в бял книжен плик. Найлоновите пликове се използваха рядко от лабораторията за изследване на тъкани и косми заради статичното електричество.
Докато някои продължаваха да измерват и да фотографират отпечатъците по килима, други започнаха да поръсват внимателно всички повърхности с тъмен и светъл талк, като използваха меки четки от животински косъм. Всички появили се отпечатъци първо се фотографираха и едва след това се „снемаха“ с широки ленти безцветен скоч. Талкът заедно с отпечатъка се прибираше внимателно и се слагаше в кутия с етикет.
През това време Болд, като се консултираше с Дафи, написа доклад от името на командващия офицер. Описа обстановката така, както я беше заварил, посочи подозренията си и това, което беше успял да установи. Докладът изпълни два официални формуляра. Подписаха го и двамата, като посочиха датата и часа.
Бърни Лофгрийн ядеше твърде много, а се движеше твърде малко. На външен вид приличаше на ирландец, а по темперамент — на шотландец. Носеше очила с дебели като пепелници стъкла и тиранти, на които точно отпред бяха изрисувани на ръка голи мадами. Когато Бърни ги разтягаше, коремите на мадамите заиграваха, сякаш изпълняваха еротичен танц. Всички му викаха Професора. Командваше тайфата си като скаутски лидер и изпиваше в „Големия майтап“ повече бира от колежанин, върнал се вкъщи за уикенда. През изминалата година идваше редовно, когато на пианото свиреше Болд. Харесваха му записите на джазови изпълнения, които Болд и Диксън си разменяха, и беше направил записи от албумите и на двамата. Самият той си падаше повече по барабаните и цугтромбоните.
Беше неделя. Болд знаеше, че екипът за изследване на отпечатъците ще е малоброен. Но за да му услужи, Лофгрийн пристигна лично и доведе хора, които не бяха на дежурство.