Дафи застина в ужас.
— Мисля, че жътварят отново е нападнал. — Обърна се към Агнес Ръдърфорд, тя ги гледаше с нетрепващи очи. — А тя е единственият ни свидетел.
19.
Понеделник
6 февруари
Шарън Шафър наблюдаваше негъра, когато той се събуди за първи път в съседната клетка. Спомни си колко ужасен беше този момент, но не можеше да направи нищо, за да смекчи шока, който му предстоеше. Кучетата започнаха да лаят. Знаеше, че той ще се събуди. И с нея беше станало така. Само не можеше да си спомни точно кога. Вчера ли беше? Струваше й се, че е минала цяла вечност.
Негърът се огледа. Изненадата премина в недоумение и после в ужас. Видя ясно клетката, а миг по-късно разбра, че е абсолютно гол. Тя знаеше, че главата го боли ужасно от упойката.
В този миг той я забеляза. Шарън положи всички усилия да установи контакт с очи, защото челюстта й беше стегната в кучешки намордник със специално добавена найлонова лента. Единият край притискаше парче нагъната марля до устата й, за да не може да вика, така както беше привлякла вниманието на този човек. Почувства се виновна, че мъжът сега е тук. И неговата брада беше стегната в намордник, въпреки че на устата му нямаше парцал. Вероятно докторът се опасяваше, че когато се събуди, ще повърне и наистина той направи точно това. Шарън се питаше дали е от упойката, или от това, че я гледаше? Можеше само да предполага как изглежда. Превръзката розовееше по краищата. Бледата й кожа имаше цвета на пепел от цигара. Косата й се беше сплъстила. А може би изражението на лицето му се дължеше на кучетата и на ужасната миризма, която идваше от тях, на оглушителния лай при най-малкия повод. Щеше да мине време, докато свикне с обстановката, а на нея й беше нужно точно това — човекът да свикне и да се поуспокои, за да й помогне да избягат.
Помисли си, че ако можеше някак да му попречи да направи следващата стъпка, щеше да му спести болката, но намордникът и парцалът на устата й пречеха да говори. Можеше само да стене и да жестикулира, и то съвсем слабо. От успокоителните нямаше почти никакви сили. Струваше й се, че са някаква комбинация от валиум и демерол. Имаше опит с тези неща. Когато си помисли за това, я обхвана гняв и възмущение. През последните три години от живота си се беше учила как да живее трезва, а сега отново я бяха натъпкали с опиати, и това й харесваше. Искаше й се още. Погледна нагоре как безценните капки се стичат една по една по тръбичката. Най-лошото беше, че не можеше да я откачи от банката. Искаше капките да се стичат по-бързо. Винаги е можела да поема по-голямо количество.
Въпреки опитите да го предупреди, съседът й протегна ръка и докосна вратата на клетката. Вкопчи пръсти в нея и силно я разтърси. Вероятно беше чул предупреждението на електронния звънец, но и той като нея не успя да се сети за болката, която щеше да последва. Скоро щеше да се научи. Тя наблюдаваше как пръстите му се вкопчиха в клетката, когато силният електрически ток го удари във врата, и коленете му буквално се подкосиха. Чу как главата му се удари в циментовия под, когато се строполи. Задържащите му мускули се отпуснаха и целият се изпоцапа. Лежеше на пода по гръб и гледаше към нея. В очите му се четеше такава болка, страх и ужас, че тя почти се разплака. Обхвана я влудяваща ярост и за миг намери сили да седне на пода и да се наведе напред, колкото бе възможно по-близо до него.
Когато силите му се възвърнаха, той хвана с ръка нашийника и въпреки че тя го предупреди с глава, се опита да се освободи от него, но без успех.
Колко ясно си спомняше тя тези първи минути! Сега й изглеждаха толкова далечни. Първо той щеше да откаже да приеме ситуацията. Тя знаеше какво чувства. Щеше да си помисли: „Това не може да бъде, не е възможно“. По-късно, когато осъзнаеше реалността и силите му започнеха да се възстановяват, щеше да си даде сметка за безнадеждното положение, в което се намираше, и да изпадне в отчаяние. Минута по-късно той седна в центъра на клетката и изпадна точно в такова състояние — плачеше и мълвеше несвързано.
— Невъзможно… Какво направих? Не може да бъде… — Споменаваше бога, родителите си. Погледна я няколко пъти с невиждащ поглед. Беше сломен.
Шарън легна върху чувала и зачака. След известно време той щеше да дойде на себе си. Времето щеше да го накара да осъзнае, че и двамата са в едно и също положение и че единственият им шанс за бягство беше да действат заедно. Надяваше се само на едно — че той ще измисли някакъв план. След времето, което беше прекарала тук, не виждаше друг изход.