Джо Уебстър каза:
— Помня, че преди няколко години там имаше туристически маршрути, после бяха закрити.
Дафи посочи черните пътища, като не пропускаше да наблюдава и компютъра.
— Това ще ни улесни. — Суматара също започна да поглежда към картата и да я сравнява с изображенията на екрана. При всяко поглеждане на него се появяваше нова картина.
Болд затаи дъх. Изображението на района се увеличаваше все повече — като през погледа на птица, която се спускаше към земята.
Суматара посочи към екрана:
— Ето ги двете водни плитчини, които търсиш, Джо. — По-горната извивка на реката беше оцветена в тъмносиньо, а врязването на водния поток в брега беше в яркочервен, почти неонов цвят, който контрастираше с червените нокти на японката. — Тук има значително подкопаване на брега. Затова е било пропуснато от издирващата група. — Тя пак се вгледа в екрана и натисна отново и отново клавиша. Изображението се промени няколко пъти. — Имате късмет.
— Защо?
— Сегашните дъждове още не са повишили нивото на река Толт до най-високата отметка през есента, т.е. оттогава не е имало допълнително подкопаване на брега. — Пръстите й захвърчаха по клавиатурата и дадоха поредица от команди на компютъра. — Ох-ох — каза тя и яростно зачука по клавишите.
— Какво има, Беки? — Болд разбра, че има някакъв проблем.
— Трябва да изпратите някой там колкото се може по-бързо — каза тя и посочи отново екрана. — Нивото на Толт ще стигне миналогодишния си есенен максимум за не повече от четиридесет и осем часа.
Дафи се обади:
— Бихте ли обозначили мястото на картата?
Но Беки като че ли не я чуваше. Вниманието й беше погълнато от компютъра.
— Има и нещо друго — промълви тя. Екранът отново смени цвета си. — Грешите, че гробът е плитък. — Тя премина на странично изображение, на него се видя ивица кафява земя, а оцветената в синьо река беше значително по-надолу. — Според това изображение подкопаването на брега от водния поток е на около два метра под повърхността на земята. Тези кости са били заровени много дълбоко.
— Той явно си разбира от работата — промърмори Болд.
— Той е лекар — изпусна се Дафи и в следващия миг се ужаси.
— Лекар! — Беки Суматара се задави от изумление.
— Все едно че нищо не сте чули — нареди им Болд. Втренчи се в Суматара, а после в Джо Уебстър. — Поне засега не трябва да споменавате нито дума. Никакво изтичане на информация, никакви слухове.
Джо Уебстър кимна в знак на съгласие. Лицето му беше леко пребледняло.
Суматара като че ли не ги чуваше.
— Лекар, който убива хора — не можеше да повярва тя, загледана в ярките цветове на екрана.
Червеното вече не беше неоново меко. На Болд му приличаше повече на кръв.
23.
Наркотиците и успокоителните объркваха мислите й. Все едно че се опитваше да пише с лявата ръка — знаеше какви букви трябва да се появят на листа, но не можеше да ги изпише правилно.
Преди час беше пристигнала някаква кола. Малко по-късно си замина.
Мъжът беше в съседната клетка. Имаше две току-що сложени превръзки. Като ги видя, стомахът й болезнено се сви.
Не си спомняше кога бяха върнали съседа й, но той беше там, а сгъваемият стол на колелца, с който Пазача ги придвижваше, беше подпрян на стената. Сигурно е заспала. Това често се случваше и затова се затрудняваше да определи колко време беше изминало.
Шарън погледна надясно и направо подскочи, Пазача беше до нейната клетка. Държеше нейната банка и със спринцовка вкарваше опиат. Отделяше ги само телената преграда, но тя знаеше, че ако я докосне, ще я разтърси електрически ток. Напрегнатото изражение на Пазача я изпълни с ужас.
Феликс — най-голямото куче, главният мъжкар, се разхождаше свободно по централната пътека. Ходеше нервно напред-назад и дишаше тежко. Беше гладен и напрегнат. Той беше стражът, охраната на затвора.
— Отмених сутрешните си прегледи, трябва да бързам — тихо каза Пазача. С намордника на уста тя не можеше да му отговори. — Когато се събудиш, дясното око ще те боли. Ще бъде грижливо превързано. При никакви обстоятелства не трябва да разбутваш превръзката. Чуваш ли ме? Разбираш ли? Ако си разбрала, кимни с глава. Добре. Сега пък се разплака. Защо плачеш? Страх ли те е от мен?
Тя кимна с нежелание.
— От мен? Не бива да се плашиш. Стига си плакала! Аз съм лекар.
Тя не можеше да се сдържи. Колкото повече говореше той, толкова повече я обземаше ужас.
— Моля те — каза той като на дете.
Тя потисна чувствата си. Сега трепереше и плачеше без сълзи. Искаше да гледа на него като на абсолютно ненормален, но не можеше. Той вършеше всичко толкова професионално, толкова точно. Това намаляваше още повече възможността за бягство.
— Ако по-късно плачеш, това ще ти причини огромна болка, ясно ли е? Дължи се на залина в сълзите. Нали разбираш? Не трябва да си позволяваш да плачеш. Върху превръзката не трябва да има никакъв натиск, затова внимавай в какво положение ще бъде главата ти, преди да заспиш. — Изчака и после попита: — Чуваш ли ме? — Тя успя да кимне утвърдително с глава. — Благодарение на теб, на твоята ретина, някое бедно създание ще може отново да вижда, разбираш ли? Ти ще подариш на някого зрение. Това е истинско чудо, но без теб не е възможно. С какви чувства те изпълва?
„С желание за бягство“, помисли си тя. Сега повече от всякога мислеше само за бягство. Упойката, която той й инжектира, спусна мъгла пред очите й. Щеше ли да вижда някога отново? Щеше ли да се събуди? Вгледа се за последен път в очите на Пазача.
„Може би слепотата все пак няма да се окаже толкова страшна“, помисли си тя.