— И какво предлагаш? — попита Ла Моя. Понякога си позволяваше да не се церемони много с него.
Телефонът иззвъня. Болд очакваше няколко души. Дафи щеше да разговаря със Синди Чапмън и с възрастната съквартирантка на Шарън Шафър, а също и да използва връзките си в отдела към ФБР, занимаващ се с научния анализ на човешкото поведение, за да направят психологически портрет на жътваря. Бърни Лофгрийн беше обещал на Болд по-подробни данни за резултатите от лабораторните изследвания, отнасящи се до Чапмън и Шарън. Можеше да е дори д-р Бял Кон от университета, или госпожица Дънди от „Блъдлайнс“. И двете бяха обещали да се обадят, ако се сетят нещо. Но Болд най-много се надяваше някой да му каже, че Шарън Шафър е жива и здрава, или че някакъв лекар се е предал сам.
Обаждаха се детективите, които наблюдаваха Кони Чъ. Клетъчният телефон прекъсна на два пъти и Болд трябваше да чака с нетърпение отново да позвънят. Първото, което чу, когато детективите си казаха имената, беше:
— Имаме проблем…
Втория път гласът попита:
— Какво успяхте да чуете?
По шумовете в слушалката Болд разбра, че колата се движи.
— Отправяте ли се нанякъде? — попита той.
Преди да получи отговор, връзката отново прекъсна.
При третото обаждане се чуваше ясно. Засипа ги с въпроси, опасявайки се от ново прекъсване.
— По всичко личи, че тя иска да се откачи от нас — каза мъжки глас, явно имаше предвид Кони Чъ от „Блъдлайнс“.
— Успя ли да ви избяга?
— Не, но тя се държи, като че ли е успяла. Обадихме се на Дани и Бъч. Те са в джипа. Избудалкахме я. Мисли, че ни се е изплъзнала. Действа така, като че ли някой й казва какво да прави. Знаете какво имам предвид. Много е нервна. Непрекъснато поглежда огледалото. Аматьорка. По едно време, когато се опита да ни избяга в Нордстромс, малко се уплашихме, но пак ви казвам, че тази мадама не е престъпник — толкова е нервна, че й личи отдалеч. Трябва да си я поемеш, сержант. Ти знаеш как да се оправяш с такива.
— Дръжте ме в течение. Идвам.
Докато се провираше през потока от коли, опитвайки се да пресече пътя на проследяващите екипи, Болд чу по радиото в колата:
— Засякох я, Бъч. — Гласовете се чуваха само от време на време, когато успяваха да надделеят над морето от електронни сигнали.
— Добре, прекратяваме наблюдението. Поддържай връзката с нас.
Скоростното преследване си имаше свои специални изисквания по отношение на подсигуряването, които бяха кошмар за администрацията. За да бъде ефикасно, се налагаше включването на огромен брой коли, централен диспечер, който да координира действията на екипите, и голяма доза късмет. Жонглирането за по-дълго време с две или три коли обикновено завършваше с провал. Или загубваш проследяваната кола, или обектът те забелязва. Болд се питаше къде ли се бавеше Ла Моя, когато най-сетне се обади в ефира. Той си беше такъв: тъкмо започваш да губиш вяра в него и изведнъж се появява. Непрекъснато подлагаше на изпитание всичко и всеки. С неговото включване колите ставаха четири. Имаха добра възможност.
— Завива надясно по 119-а улица — обяви детектив Джон С. Адамс или Джей Си, както му викаха всички.
— Що за кола кара тя, да я вземат мътните? — попита Ла Моя.
— Червен сатурн, но тя не кара. На волана е някаква друга жена.
Ла Моя поиска да узнае регистрационния номер и те му го казаха.
— Открих ги — съобщи той. — Пак завиха по 119-а, а сега се насочиха на север по „Грийнуд“. Избързайте и ги задминете.
Болд мина два знака „Стоп“, без да спре, и се приближи на няколко десетки метра от Ла Моя.
— На чие име се води сатурнът? — попита Болд.
— На някоя си Су Лин Чъ.
— Същото фамилно име — каза някой.
— За по-кратко по радиото ще наричаме пасажерката „Кони“, а водачката на колата „сестрата“ — обяви Болд.
— Прието — казаха няколко гласа.
— Какво стана с колата на Кони, която остана на улица „Нордстромс“? — попита Болд. — Сети ли се някой от вас, тъпанари такива, да постави под наблюдение и нея? — Последвалото мълчание го разтревожи. — На никого ли не му дойде наум, че някой може нарочно да е искал да я преследваме, за да ни отклони от колата?