— Бъч, Дени, хванете момчето. Идва право към вас — нареди веднага Болд по радиото. — Джей Си, ти наблюдавай сатурна. Джон, излез от колата и пресрещни шофьора на микробуса, а аз ще те подсигурявам. И внимавайте. Искам да заловим всичките, включително и онзи с компютъра. Разбрано ли е?
Докато наблюдаваше действията на екипа си, Шосвиц се обади по радиото:
— Лу?
— Можеш ли да ни изпратиш още две коли, лейтенант? Играта загрубява!
Бъч и Дени изскочиха от джипа с извадени пистолети и хукнаха след младежа. Но той реагира светкавично и се измъкна, като смени бързо посоката, шмугна се в една странична уличка и изчезна. Според правилата единият трябваше да преследва беглеца пеш, а другият — с джипа, но те и двамата се спуснаха след момчето. Шансовете им да го настигнат бяха твърде слаби.
Болд изрева в микрофона:
— Искам веднага подкрепления! Заподозреният бяга на север, между 68-а и 69-а улица! Ако успее да стигне до парка, ще го изпуснем.
Червеният сатурн потегли бързо от бензиностанцията, без никой да го последва. Опасността от нов провал стегна Болд за гърлото. Пътят на Джей Си Адамс беше блокиран от един маневриращ камион и той трябваше да заобиколи зад карето. Болд понечи да обяви по микрофона, че ще заеме мястото на Адамс, но в същия миг видя Ла Моя, който се затича към шофьора на микробуса.
Реши да скъси разстоянието, като заобиколи зад близката къща и сбърка. Щом видя Бъч и Дени да тичат с извадени револвери, шофьорът на микробуса се обърна рязко и се върна назад, оставяйки Ла Моя да тича напряко за тоя дето духа. Това принуди Болд да поеме отговорността за микробуса, който потегли с пълна газ и премина зад бавно маневриращия камион. Болд нямаше друг изход, освен да го последва. Не беше любител на големите скорости. Не само че не обичаше да кара бързо, но знаеше и че не го бива много. Още на първата пресечка по навик удари спирачките далеч преди знака „Стоп“ и рязко намали скоростта. Трябваше да докладва за обстановката и местоположението си по радиото, но и двете му ръце бяха заети с волана. Целият плувна в пот, темето го засърбя. Не трябваше да спира на знаците „Стоп“, но десният му крак машинално натискаше спирачката.
Микробусът почти изчезна. Движеше се с голяма скорост. На два светофара мина на червено и направи няколко резки изпреварвания. Болд все още го виждаше, но му беше ясно, че няма да е за дълго. На една права отсечка се опита да съобщи по радиото местоположението си. Тъкмо беше хванал микрофона, когато измежду паркиралите коли изскочи едно момче със скейтборд. Болд рязко изви волана вляво и удари спирачките. Колата поднесе и гумите изскърцаха. Един молив се плъзна по контролното табло и изчезна в отвора, през който влизаше въздух. Болт удари челото си в козирката и се сниши, за да може да вижда. Скейтбордът беше смачкан от предната дясна гума, а момчето се размина на сантиметри с бронята.
Болд не можеше да отлепи крака си от спирачката. Далеч напред микробусът продължаваше да се носи с бясна скорост и ставаше все по-малък. После зави надясно. Болд погледна в огледалото. На момчето му нямаше нищо. Усети се, че още стиска микрофона в дясната си ръка. Но кабелът се беше откъснал от радиото и висеше свободно. Беше останал без всякаква връзка. Зави на същото място вдясно, следвайки пътя на микробуса. Забеляза го три преки пред себе си, след това той зави на север по „Аврора“ — щатското шосе №99. То беше с четири ленти и тук-там с по някой светофар. Както обикновено движението по него беше интензивно и непредвидимо. При следващия червен светофар Болд намали, но не спря. Започна да му хваща цаката. Може би щеше да привлече вниманието на някоя патрулна кола на пътната полиция.
Наведе се напред и потърси сигналния фенер, който се поставяше върху контролното табло. Сложи го отгоре и го включи, като насочи напред синята пулсираща светлина. Изнесе се в лявата лента и натисна педала на газта. Микробусът сменяше рязко лентите и пак започна да се отдалечава. Болд не го биваше в подобни маневри. Когато навлязоха в един широк десен завой, той го загуби за миг от погледа си. Натисна още по-силно газта.
По отсрещното платно се приближаваше полицейска патрулна кола. Болд спусна прозореца и започна да удря по вратата, за да привлече вниманието им. За част от секундата отмести очи и когато отново погледна към пътя, колите пред него бяха спрели.
Удари спирачките и колата веднага поднесе. Разстоянието до предната започна да намалява с невероятна бързина. Започна да помпа педала на спирачката, както го бяха учили — пет-шест резки, леки натискания. Уби скоростта наполовина. Отпред ясно се виждаше задната броня на един пикап. Оставаха петнадесет метра, десет. Рязко покачилият се адреналин го задушаваше. Ръцете му стискаха здраво волана. Майлс, Лиз… За част от секундата си спомни Беър Беринсън да казва: „Този е Лу Болд…“. Пак напомпа спирачката. Все още се движеше с голяма скорост. Беше вече много близко…