— Мога да го направя вместо теб.
— Няма начин. Ясно ли ти е? Не ме ли чу? Има щатски разпоредби, а и ние тук си имаме свои правила, така че или прави, каквото ти казвам, или се разкарай! — Сложи лист пред него и се обърна към един от мнимите посетители: — Какво обичате?
Тъкмо се запъти към „клиента“, когато заподозреният каза:
— Съгласен съм! — Извади портфейла си. — Имам обаче само една снимка.
На Болд така му се искаше да се докопа до този портфейл, името на мъжа му беше толкова нужно, че едва се сдържаше да не се хвърли през щанда и да го сграбчи. Вместо това се направи на абсолютно незаинтересован.
— Момче, нямам намерение да си губя времето с тези компютърни глупости, така че трябва да ми дадеш най-простите указания, ясно ли ти е? За мен е по-добре да изчакаш определения срок и тогава да дойдеш. Писнало ми е от хора като теб.
Мъжът му поднесе разтворения си портфейл. Болд не си бе дал сметка колко трудно ще му бъде да потисне възбудата си. Почувства, че кръвното му се качва. Доналд Мейбек, записа си той името, адреса и другите данни от паспорта. Сигурно така се чувстват играчите на покер пред големия си удар.
— Трябва ми още една паспортна снимка, господин Мейбек — каза той. — Нямате ли някаква кредитна карта, или нещо подобно? — Прехапа устни, за да не се засмее. Поиска му се да му каже, че до края на деня ще знае повече неща за него, отколкото собствената му майка.
Онзи имаше кредитна карта на „Шел ойл“ на име: Доналд Монро Мейбек. „Ще разбера цялото ти финансово състояние — данъци, дългове, доходи. Току-що стана обществено достояние“, каза си Болд.
Трябваше да положи върховни усилия, за да му върне портфейла, без да погледне какво още има в него. Не можеше да си позволи и най-малкия признак на задоволство. Нетърпеливо барабанеше по рафта. Този задник го задържаше. Отправи се към следващия „клиент“, докато Мейбек пишеше инструкциите за компютъра. Беше му невероятно трудно да не се подаде на изкушението и да се усмихне победоносно. Присви се, сякаш се канеше да кихне, за да не гледа към него. Пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към мнимия клиент.
Мейърс се провикна от другия край:
— Хей, дебелак, давам двеста долара за китарата и усилвателя.
— Чакай си реда — отвърна му Болд.
— На кого викаш дебелак бе, тиквеник такъв — обади се Ла Моя. — Остави китарата и веднага се пръждосвай!
— О, я върви яж лайна! — отвърна му Мейърс. Увеличи до краен предел усилвателя и дръпна струните на китарата така, че направо щеше да им спука тъпанчетата.
Мария се запъти към него. Той се изправи предизвикателно. Тя мушна ръка под чатала му и стисна с все сила.
— Заболяха ме ушите бе, Бетховен. Ето ти още един път. — Тя отново го стисна за тестисите.
Болд и останалите наблюдаваха изумени.
— Вън! — извика Ла Моя.
Мейърс излезе от магазина с почервеняло лице и съвсем не се преструваше.
— Ето — провикна се Мейбек, като размаха листа с инструкциите.
Ако бяха изправили този човек на разпит и поискаха да им каже думата, той едва ли щеше да го стори доброволно. Сега я размахваше пред лицето му. С всяка измината крачка сърцето му биеше все по-силно. Накрая пръстите му стиснаха листа. За негова изненада Мейбек не го пускаше. Погледите им се срещнаха. В очите на този човек не можеше да се прочете нищо, все едно че се взираш в тъмно мазе. Дъхът му беше отвратителен и Болд отново си спомни какво му беше казала съквартирантката на Шарън. Това беше той, човекът извлякъл Шарън от стаята. Болд беше сигурен.
Без да пуска листа, Мейбек каза:
— Пускаш компютъра да работи и после си го вземам обратно за парите, които сте платили, нали така?
— Точно така.
— Ще имаш грижата, нали? Нещо те е яд на мен, прав ли съм?
Усетил ли е нещо? Не, причината бе в настъпилата тишина. Болд се огледа. Първо видя Ла Моя. В очите му се четеше паника, от което стомахът го присви. Чак тогава видя униформеният. Беше уличен полицай, тръгнал на обиколка и решил да влезе в магазина за заложни вещи. Имаше вероятност да познава по име някой от мнимите клиенти. Всички бяха замръзнали на местата си. Мейбек пребледня като платно. Като забеляза това, Болд започна да импровизира. Каза достатъчно силно, за да бъде чут:
— Да не би да имаш проблеми с полицията? Не работим с хора, които си имат работа с ченгета.