Излезе от къщи и се почувства по-добре. Беше възвърнал увереността си. Чакаше го работа.
Трябваше да изкопае гроб.
37.
Шарън Шафър седеше в средата на кучешката клетка и стискаше иглата в ръка. Не можеше да откъсне поглед от петното на циментовия под, където беше лежало сърцето няколко секунди, преди Феликс да го изяде. Принуди се да спре тренировките с електрическия ток, защото вратът й беше толкова подут, че направо се задушаваше. Преди час, когато беше разбрала какво всъщност става, за миг й мина мисълта да се удуши с помощта на нашийника. Да се самоубие. Но после, загледана в старите белези от убожданията на иглите, които й напомниха за живота на улицата, отхвърли тази възможност. Беше преживяла най-лошото и беше успяла да започне отначало. Огледа се наоколо. „И това ще мине“, помисли си тя и стисна иглата в очакване на мига, в който ще може да я използва срещу Пазача. Каза няколко молитви за себе си и за тези, които обичаше. Погледна към петното и се помоли за човека, на когото принадлежеше сърцето.
Феликс се разхождаше по пътеката и от време на време отиваше до автоматичния кран в клетката. Кучето беше гладно и неспокойно. Как би могла да се справи с него, дори да успееше да ослепи Пазача и да отвори клетката? То носеше нашийник. С дистанционното, разбира се, въпреки че не знаеше къде го държи докторът. Калориферът внезапно се включи и изпрати топлината си към нея. Забръмча силно и раздвижи въздуха в бараката. Както винаги няколко кучета залаяха. Феликс стана още по-неспокоен и пак се заразхожда напред-назад. Стори й се странно, че почти не чуваше лаенето на кучетата. Беше привикнала. Като с капките, които я хранеха през системата, и като болката в корема, която се засилваше с всеки изминал час. Беше по-зле, отколкото предполагаше той.
„Практиката усъвършенства“ — думите му отекваха в главата й като щракването на капан. За пореден път усети, че се държи с ръце за гърдите, прикривайки несъзнателно сърцето си. Знаеше какво възнамерява той. Единственият въпрос сега беше дали щеше да успее да му попречи.
Земята се разтресе. Кучетата, които бяха спрели да лаят, се изправиха на крака и започнаха да сноват насам-натам. Познаваха отдалеч двигателя на колата му.
Тя се разтрепери и подобно на останалите обитатели на бараката, се загледа към вратата в очакване той да я отвори.
Тег закъсняваше заради партито на жена си. Искаше да започне далеч преди да се беше стъмнило, и трябваше да бърза. Поради гъстата гора здрачът настъпваше близо 90 минути преди слънцето да залезе. Тогава образите избледняваха и видимостта беше слаба. Смяташе да се възползва. Щеше да копае гроб. Имаше и други начини да се отърве от трупа. Можеше да нареже Уошингтън на парчета, да запечата отделните части в червените найлонови торби, в които събираха отпадъците от операциите в клиниката, и да ги остави на Мейбек, за да ги откара за изгаряне. Но това означаваше да прекара с колата пет-шест торби до клиниката и да ги разтовари в хладилната камера. Прекалено рисковано. А можеше да накладе голям огън и сам да изгори трупа. Беше мислил върху тази възможност, но впоследствие се отказа, толкова голям огън можеше да бъде забелязан от някого, например от прелитащ самолет или от някой турист.
Накрая реши да повтори това, което вече беше вършил веднъж. Бреговете на река Толт бяха крили успешно Ана Ферагот в продължение на четири години, почвата там се копаеше лесно, въпреки че и за това бяха нужни усилия. Щом мястото се беше оказало добро за един труп, защо да не бъде добро и за още един.
Прекара джипа до вратата на мазето и в продължение на петнадесет минути се мъчи с вкочаненото тяло на Майкъл Уошингтън. Най-после успя да го стовари отзад в колата и да го покрие с одеяло. Стъмваше се. Поради липса на време нямаше да прави гроба толкова дълбок, като преди четири години — седемдесет сантиметра, най-много метър. Подкара колата по-бързо. Свали всички прозорци, а около носа и устата си върза носна кърпа.
Смени три пътя, направи шест завоя и прекара колата по две широки дърварски пътеки. Сега се движеше по южния бряг на едното разклонение на река Толт. Опитваше се да си спомни къде точно пътят се спускаше по стръмен склон към реката, за да може да извлече трупа по-близо до брега. Беше тук някъде вдясно…
Изведнъж забеляза по пътя огромен брой следи от коли — нещо необичайно за такава дърварска просека, по която почти нямаше движение дори и в разгара на ловния сезон. Следите покриваха целия път. Очевидно тук бяха паркирали повече от десетина коли, и то съвсем скоро, ако се съди по оставените следи. После видя ярката оранжева лента, опъната между няколко дървета, и написаното предупреждение: „Полицейски участък на окръг Кинг — НЕ ПРЕМИНАВАЙ!“.