Деканът се помъчи да кимне. Той поначало се бе усъмнил разумно ли е да копаят дупка насред кръстовището на Улицата на малките богове и Широката улица — и двете с най-натовареното движение в Анкх-Морпорк. Но всичко изглеждаше много логично, преди да започнат. Дори най-опърничавият неумрял би трябвало да си остане благопристойно погребан под такъв уличен трафик. За жалост никой не се сети да помисли ще има ли затруднения, ако копаят на най-оживеното кръстовище денем.
— Я да видим какво става тук!
Гъмжилото зяпачи се отдръпна, за да мине закръгленото туловище на сержант Колън от Градската стража. Той напредваше неудържимо с търбуха напред. Щом зърна магьосниците в дълбоката яма, изровена насред кръстовището, неговото огромно червендалесто лице грейна.
— Я гледай ти… Международна банда крадци на кръстовища, тъй ли?
Преливаше от радост. Неговата дългосрочна стратегия за работата на полицията се оправда!
Архиканцлерът изсипа една лопата от глинестата анкх-морпоркска почва върху ботушите му.
— Стига тъпотии, човече! — сопна се Ридкъли. — Заели сме се с жизненоважно дело.
— О, всички тъй разправят, като ги спипаме — възрази сержант Колън, чийто ум не се отклоняваше лесно от избраната пътека, щом набереше инерция. — Хващам се на бас, че стотици селца в диви страни като Клач са готови да платят мило и драго, за да се сдобият с такова престижно кръстовище.
Ридкъли се облещи, ченето му увисна.
— Какви ги дърдориш, полицай?! — Посочи сърдито островърхата си шапка. — Не чуваш ли какво ти казвам? Ние сме магьосници. И тази работа засяга само нас. Бъди така добър да оправиш това задръстване наоколо…
— … тия праскови се натъртват дори ако никой ги зяпне по-задълго… — боботеше глас зад гърба на сержант Колън.
— Изкуфелите дъртаци ни заклещиха тука от половин час — оплака се търговец на добитък, чиито четиридесет говеда отдавна се пръснаха безцелно по близките пресечки. — Искам да ги тикнете в ареста.
Сержантът проумя, че неволно е излязъл на сцената в драма със стотици участници, някои от тях — магьосници, и всички до един разгневени.
— Е, с какво се занимавате? — попита отпаднало.
— Погребвахме наш колега. Не виждаш ли? — троснато заяви Ридкъли.
Колън тутакси се загледа в отворения ковчег до ямата. Уиндъл Пунс му махна с ръка.
— Ама… той не е умрял, нали?
Челото му се набръчка от усилие да осмисли положението.
— Външността понякога заблуждава — напомни Архиканцлерът.
— Но той ми маха.
— Е, и?
— Не е много нормално мъртъвците да…
— Всичко е наред, сержант — прекъсна го Уиндъл.
Сержант Колън се примъкна до ковчега.
— Вас ли видях да се хвърляте в реката снощи? — попита тихичко.
— Да. Бяхте много услужлив.
— А после си излязохте, сякаш нищо не е било.
— Уви, така беше.
— Само че стояхте под водата цяла вечност.
— За съжаление в реката беше твърде тъмно. Едва намерих стъпалата.
Сержант Колън по неволя се примири с логиката на събитията.
— Е, щом е тъй, значи трябва да сте покойник. Друг освен мъртвец не може да издържи толкоз под водата.
— Вярно си е — съгласи се Уиндъл.
— Но защо махате с ръце и приказвате? — пак се озадачи Колън.
Старшият наставник надигна глава над ръба на дупката.
— Сержант, случва се труповете да помръдват и да издават звуци — обясни охотно. — Всичко се дължи на мускулни спазми.
— Вярно си е — отново промълви Уиндъл. — И аз съм чел за това.
— А-а… — Сержантът се огледа. — Тъй, значи — смънка сащисан. — Е… вие си знаете, предполагам…
— Добре, приключихме. — Архиканцлерът се измъкна от ямата. — Достатъчно е дълбока. Хайде, Уиндъл, време ти е да легнеш долу.
— Уверявам ви, че съм трогнат — промълви Уиндъл и се отпусна по гръб.
Беше хубав ковчег от погребалното бюро на Брястовата улица. Архиканцлерът му позволи сам да си го избере.
Ридкъли взе голям чук.
Уиндъл пак седна в ковчега.
— Всички положиха толкова усилия…
— Да, да… — Архиканцлерът се озърна нетърпеливо. — Кой носи дървения кол?
Магьосниците се вторачиха в Ковчежника.
Той доби нещастен вид.
Ровеше смутен в чувала.
— Ами не намерих.
Ридкъли закри очите си с длан.
— Така-а… — изсумтя кротко. — Защо ли изобщо не съм изненадан? А какво носиш?
— Връзка магданоз — прошепна Ковчежникът.
— От нерви е, да знаете — припряно го оправда Деканът.
— Магданоз… — Около самообладанието на Ридкъли можеха да се огъват подкови. — Аха…