Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега… да вървим.“
Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.
Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.
Върху корубата на костенурка. Дискът — свят и огледало на светове.
Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше.
Ето я залата, където бъдещето се стича в миналото през тясното гърло на настоящето.
Животомери се редят край стените. Не са пясъчни часовници, макар и да изглеждат такива. Не са от онези сувенирчета за мерене на времето при варене на яйца, които можете да си купите върху дъсчица с името на любимия ви курорт, пирографирано на нея от човек с такъв усет към изяществото, какъвто има и една поничка с конфитюр.
Вътре дори няма пясък, а секунди, неспирно превръщащи „може би“ в „беше“.
На всеки животомер се чете име.
Залата се изпълва с тихото съскане от живота на хората.
Представете си гледката…
А сега добавете острото потракване на кост по камък, което наближава.
Тъмна фигура навлиза в полезрението ви и минава покрай безкрайните рафтове с шумолящи стъкленици. Трак-трак. Ето и часовник, чиято горна половина е почти опразнена. Костеливи пръсти се протягат и го хващат. Избран е. Още един. Избран. И още. Още много. Всички са избрани.
Всичко това трябва да се свърши за един ден. Е, щеше да е така, ако тук имаше дни.
Трак-трак. Тъмната фигура крачи търпеливо край рафтовете.
И спира.
Поколебава се.
Защото открива малък златен животомер, не много по-голям от ръчен часовник.
Не е бил на това място вчера… тоест ако тук съществуваше „вчера“.
Костеливите пръсти се свиват около часовничето и го вдигат към светлината.
На него с дребни печатни букви е изписано име.
Името е СМЪРТ.
Смърт остави животомера на рафта, но веднага го взе отново. Вътре пясъкът на времето вече течеше надолу. За всеки случай опита да го преобърне. Пясъкът продължи да си тече, макар че се движеше нагоре. Смърт не очакваше друго, откровено казано.
Значи ако тук имаше и „утре“, то нямаше да настъпи за него. Дотук беше.
Смърт се обърна бавно и заговори на силуета, мяркащ се неясно в сумрака.
— ЗАЩО?
Силуетът му обясни.
— НО ТОВА НЕ Е… РЕДНО.
Нещото отвърна, че напротив, било редно.
Нито едно мускулче не трепна по лицето на Смърт, защото нямаше мускулчета.
— ЩЕ ОБЖАЛВАМ.
Сянката натърти, че именно той би трябвало да е наясно — няма обжалване. Никога. Никакво.
Смърт поумува над това и промълви:
— ВИНАГИ СЪМ ИЗПЪЛНЯВАЛ ДЪЛГА СИ, ПОНЕ КАКТО АЗ ГО РАЗБИРАМ.
Силуетът изплува във въздуха по-наблизо. Смътно напомняше за монах в сиво расо с качулка.
Рече, че те знаят това, затова му позволяват да задържи коня.
Слънцето клонеше към хоризонта.
Най-преходните създания на Диска бяха мушиците-еднодневки, които едва успяваха да изкарат двадесет и четири часа. Две от възрастните прехвърчаха в безсмислен зигзаг над поточе с пъстърви и разговаряха за историята с някои от излюпените следобед.
— Вече няма такова слънце както някога — подхвърли едната.
— Така си е, няма спор. В добрите стари часове имахме хубаво слънце. Цялото жълто, а не с този противен червеникав цвят.
— И беше по-високо в небето.
— Аха, вярно си е.
— И тогава какавидите и ларвите се отнасяха по-почтително към старците.
— Самата истина! — разпалено потвърди втората мушица.
— Като гледам, ако еднодневките се държаха по-прилично през последните часове, още щяхме да имаме свястно слънце.
По-младите слушаха с любезно мълчание.
— Помня времето — обади се една от по-старите, — когато наоколо имаше поля докъдето ти стига погледът.
Младите се огледаха.
— Още има поля — подхвърли някоя от тях след учтива пауза.
— Ама аз помня, че бяха по-хубави поля — остро добави старата мушица.
— Ъхъ — потвърди връстничката й. — Имаше и крава.
— Вярно! Вярно! Помня я аз оная крава! Беше ей там цели… четиридесет, може би дори петдесет минути. И беше кафява, ако не ме лъже паметта.
— Няма такива крави през последните часове.
— Изобщо няма крави.
— А какво е крава? — попита една от новоизлюпените.
— Видяхте ли?! — победоносно възкликна старата мушица. — Такива са те, новите ни поколения. — Помълча и додаде: — Какво правехме, преди да се заприказваме за слънцето?