Ковчежникът подаде повехналата зелена китка и Архиканцлерът я взе.
— Виж сега, Уиндъл, искам да си представиш, че в ръката си държа…
— Нямам нищо против — побърза да се отзове Уиндъл.
— Не знам дали ще мога да забия…
— Все ми е едно, повярвай — пак го прекъсна Уиндъл.
— Наистина ли?
— Важното е, че принципът е спазен. Вероятно е достатъчно да ми дадеш магданоза, но мислено да забиеш кол.
— Много почтено от твоя страна — похвали го Ридкъли. — Ей тъй те искам.
Протегна драматично връзката магданоз.
— На ти!
— Благодаря — промълви Уиндъл.
— Сега да заковем капака и да си вървим, че е време за обяд — натърти Архиканцлерът. — Не се притеснявай, Уиндъл. Непременно ще има полза. Днес беше последният ден от остатъка на живота ти.
Уиндъл си лежеше в мрака и слушаше как коват пироните. Ковчегът се раздруса, някой обвини приглушено Декана, че не държи здраво. После по капака затрополи пръст, шумът слабееше и се отдалечаваше.
Не след дълго глух тътен оповести, че градът се занимава безпрепятствено с всекидневието си. Дори се чуваха неясни гласове.
Уиндъл потропа сърдито по капака.
— Не може ли по-тихо? Тук някой се мъчи да бъде умрял!
Гласовете стихнаха, отдалечиха се забързани стъпки.
Уиндъл си полежа. Не знаеше колко време мина. Опита се да прекрати всякакви дейности на тялото си, но така само се почувства неприятно. Защо беше толкова трудно да умре? Други хора май го постигаха лесно, и то без да са тренирали предварително.
Ето, засърбя го и кракът.
Понечи да протегне ръка и да се почеше, но напипа нещо дребно и ръбесто. Опита се да свие пръсти около находката.
Май беше кибритена кутийка.
В ковчег? Да не им е щукнало, че ще иска и да изпуши една-две пури на спокойствие?
След разнообразни усилия успя да смъкне единия си ботуш с другия крак, извъртя се, намести се и накрая хвана удобно кутийката. Така имаше и местенце да драсне клечката…
Пламъче със сернист дъх освети малкия му правоъгълен свят.
Отвътре на капака бе забодено с карфица някакво картонче.
Уиндъл прочете написаното.
Прочете го пак.
Клечката догоря.
Запали още една, за да провери дали прочетеното наистина го има.
И третия път посланието му се стори шантаво:
Мъртви сте? Може би и потиснати?
Иска ви се да започнете отначало?
Тогава защо не се отбиете в
КЛУБ „НОВО НАЧАЛО“?
Всеки четвъртък в полунощ,
„Брястовата улица“ 668.
ВСЯКО ТЯЛО Е ДОБРЕ ДОШЛО.
Втората клечка угасна, изчерпвайки кислорода в ковчега.
Уиндъл продължи да лежи в тъмата, докато умуваше какво да предприеме и дояждаше магданоза.
Кой би помислил?
Изведнъж покойният Уиндъл Пунс беше споходен от прозрението, че проблемите не засягат само останалите. Тъкмо светът те избута настрана и откриваш, че е пълен с твърде странни неща. От опит знаеше, че живите не научават дори половината от съществуващото наоколо, защото са прекалено заети с живеенето. Уиндъл отсъди мъдро, че зрителите на трибуните несъмнено виждат повече от играчите долу.
Именно живите обръщаха гръб на необичайното и удивителното, защото животът преливаше от привичното и втръсналото. И все пак животът си е странен. В него има бурмички, които се отвинтват сами, и малки картонени покани към мъртъвци.
Изпълни го решимост да разбере какво става всъщност. А после… Щом Смърт не искаше да дойде при него, той щеше да отиде при Смърт. Имаше си права. Ама ха! Предстоеше му най-увлекателното издирване на безследно изчезнал в цялата история.
Уиндъл се ухили в мрака.
Смърт… безследно изчезнал. Как звучи само…
Значи днес беше първият ден от остатъка на живота му.
А Анкх-Морпорк лежеше в краката му. Е, зависи от гледната точка. Единствената посока, в която можеше да се отправи, беше все нагоре.
Размърда ръка, напипа картончето и го стисна със зъби.
Уиндъл Пунс изпружи крака до края на дървения сандък, опря ръце зад главата си и натисна.
Мократа пръст на Анкх-Морпорк се размърда.
По навик Уиндъл спря да си поеме дъх, но си спомни, че е безсмислено. И напъна пак. Дъното на ковчега се нацепи.
Уиндъл придърпа капака към себе си и го разкъса като хартийка. Сдоби се с парче от дъска. То едва ли би послужило като лопата в ръцете на оногова, който не може да се мери по сила с което и да е зомби.
Уиндъл Пунс се обърна по корем, започна да изгребва пръстта под себе си с импровизираната лопата и се отправи към своето ново начало.
Представете си следната картина — равнина със заоблени гънки тук-там.
Късно лято в земите на октариновата трева под извисяващите се върхове на Овнерог, наоколо преобладават кехлибареното и златистото. Жегата препича земята. Щурците цвърчат като в тиган. Дори въздухът е твърде сгорещен, за да шавне. Никой от живите не помни по-топло лято, а хората тук живеят дълго, много дълго.