— Да бягаме, а?
Полилеят падна.
Парчета от маси и съдове се забиха в стените. Смъртно опасни буци лой колкото човешка глава изхвърчаха с бръмчене през прозорците. Цяла свещ, изскочила с бесен рикошет от отломките, проби една врата.
Архиканцлерът се отскубна от останките на своето кресло и кресна:
— Ковчежнико!
Измъкнаха Ковчежника от камината.
— Ъ-хъм, да, Архиканцлер? — изписука той.
— Това пък какво беше?
Шапката на Ридкъли подскочи над главата му.
Беше типичната за магьосническото съсловие шапка е широка провиснала периферия и остър връх, но приспособена за любимия на Архиканцлера живот на чист въздух. В нея бяха забити риболовни кукички. Под лентата бе затъкнат мъничък арбалет с пистолетна дръжка, в случай че Ридкъли види подходящ дивеч по време на кросовете. Освен това Архиканцлерът бе установил, че острият връх е с идеални размери за бутилчица от „Твърде особеното престаряло бренди на Бентинк“. Той много се привърза към шапката си.
Но в момента тя явно не му отвръщаше с взаимност.
Зарея се полека из помещението. Чу се тихо, но ясно бълбукане.
Архиканцлерът скочи на крака.
— Що за безобразие! — изрева. — Тая пиячка е по десет долара четвъртинката!
Хвърли се към шапката, не я хвана и се понесе нататък, докато не спря метър-два над пода.
Ковчежникът вдигна ръка изнервен.
— Да няма нашествие на червеи-дървояди? — предположи колебливо.
— Ако туй продължи още — заръмжа Ридкъли, — ама дори мъничко, страшно ще се ядосам, чувате ли?!
Незнайната сила го пусна на пода в мига, когато голямата двукрила врага се отвори. Влезе забързано един от портиерите, следваше го цял отряд от дворцовата стража на Патриция.
Капитанът огледа Архиканцлера от главата до петите с изражението на човек, който произнася думите „цивилен“ и „хлебарка“ с един и същ тон.
— Ти ли си старшият тука?
Архиканцлерът приглади робата си и напразно се опита да повтори действието с брадата си.
— Да, аз съм Архиканцлерът на този университет.
Капитанът разглеждаше залата с нескрито любопитство. Всички студенти се бяха скупчили уплашено в отсрещния край. Разплескана храна покриваше стените чак до тавана. Около парчетиите от полилея бяха пръснати отломки от маси и скамейки като повалени дървета около забил се в земята метеорит.
Капитанът заговори с отвращението на тип, приключил с образованието си към своята девета година, затова пък наслушал се на разни историйки…
— Даваме воля на буйния си младежки дух, а? — процеди той. — Замеряли сме се с кифлички и малко сме прекалили, тъй ли?
— Мога ли да знам какво означава това нахлуване? — ледено изрече Ридкъли.
Капитанът се облегна на копието си.
— Ами ето какво става. Патрицият се е затворил в спалнята си, щото из двореца хвърчат мебели, направо не е за вярване, а готвачите не щат и да припарят до кухнята, сещате се там какво хвърчи…
Магьосниците упорито отбягваха да поглеждат върха на копието. Той започна да се отвинтва.
— Както и да е — продължи капитанът, без да се заслушва в чегъртането на метал, — викна ме Патрицият през ключалката и ми рече: „Дъглас, защо не отскочиш до Университета, за да попиташ старшия там ще бъде ли така добър да намине насам, ако не е прекалено зает?“ Ама ако предпочитате, да се върна и да му предам, че сте се увлекли в студентски шегички.
Острието на копието вече се клатушкаше.
— А бе, ти слушаш ли ме? — наежи се капитанът.
— Хъм? Какво? — сепна се Архиканцлерът и откъсна поглед от въртящия се метал. — О, да. Е, уверявам те, добри ми човече, че причината за всичко това не е в нас…
— Ааах!
— Моля?
— Острието ми падна на крака!
— Нима? — невинно се осведоми Ридкъли.
Капитанът подскачаше на едни крак.
— Казвайте, проклети фокусници, идвате или не?! — попита на пресекулки. — Щото шефът не е много доволен. Ама никак.
Огромен безформен облак от жизнена сила се стелеше по Диска като вода, събираща се зад бент. Смърт не беше наоколо да отнема тази сила, когато е завършила пътя си, и тя нямаше къде да се дене.
Тук-там се заземяваше в случайни прояви на полтъргайст, досущ като проблясъци на мълнии преди страшна лятна буря.
Всичко съществуващо се стреми към живот. В това е същината на жизнения цикъл. Тъкмо този двигател тласка огромните биологични помпи на еволюцията. Всичко напира да пропълзи нагоре по дървото на живота, да си проправи път с нокти, пипала или щипки към следващата ниша, докато не стигне до самия връх… и накрая да се окаже, че не си е струвало чак толкова усилията.
Всичко съществуващо се стреми към живот. Дори неживите неща, които притежават полуживот или негово подобие, ако ще и само метафорично. И както с внезапния горещ вятър разцъфтяват чудати и неестествени съцветия…