— Може би стражниците още се мъчат да измъкнат Патриция — предположи Върховният жрец. — Изглежда и неговите тайни проходи са се запречили.
— Всички ли? — учуди се Ридкъли. — Мислех, че лукавият дявол ги е прокарал навсякъде.
— Всички са се запречили — поклати глава Върховният жрец. — Всички.
— Почти всички — произнесе глас зад тях.
Тонът на Ридкъли, общо взето, не се промени, само гласът му стана малко по-сладникав.
Появилата се фигура май излезе от стената. Имаше човешки вид, макар и на границата на определението. Тънък, блед и облечен от главата до петите в прашни черни дрехи, Патрицият винаги напомняше на Ридкъли за хищно фламинго, стига да се намери черно фламинго е търпение на базалтова плоча.
— А, лорд Ветинари, толкова се радвам, че не пострадахте!
— Господа, ще ви приема в Правоъгълния кабинет — съобщи Патрицият.
Зад него тайната врата в стената безшумно се плъзна на мястото си.
— Аз… хъм, съм осведомен, че горе немалко стражници се опитват да ви извадят от… — започна Върховният жрец.
Патрицият небрежно махна с тънката си ръка.
— Изобщо не ми се иска да ги обезсърчавам. Така имат с какво да се занимават и се чувстват полезни. Иначе им остава само да стърчат в стойка мирно по цял ден, да си придават жестоко изражение и да контролират с мъка пикочните си мехури. Минете оттук, моля.
И предводителите на другите гилдии в Анкх-Морпорк се събраха, залата постепенно се напълни.
Патрицият седеше и се взираше мрачно в книжата на бюрото си, докато останалите се впуснаха в разгорещени спорове.
— Каквото и да си мислите, не е заради нас — троснато обяви предводителят на алхимиците.
— Да, ама вие като се захванете е нещо, наоколо почват да хвърчат парчетии — заяде се Ридкъли.
— Само заради непредвидените екзотермични реакции — оправда се алхимикът.
— Тоест смесите все се взривяват накрая — преведе на разбираем език заместникът му, без да вдигне глава.
— Може и да се взривяват — допусна началникът му, — обаче веднага падат на земята. Не пърхат наоколо и не започват да се отвинтват — уточни и предупреди заместника си с поглед да си затваря устата. — А и защо сами да си навличаме допълнителни неприятности? Повярвайте ми, в моята лаборатория е истински ад! Всичко се стрелка напред-назад със свистене! Миг преди да тръгна насам, огромна и много скъпа стъкленица се пръсна на парченца!
— Следователно — обобщи спокойно Патрицият — никой от вас не носи отговорност за необичайните събития, така ли?
Взираше се многозначително в Ридкъли, докато изричаше думите.
Архиканцлерът се канеше да отговори достойно, но долови с ъгълчето на окото си някакво движение по бюрото на Патриция.
Там имаше миниатюрен модел на двореца в стъклено кълбо. До него лежеше канцеларско ножче.
Острието му полека се огъваше.
— Е? — подкани лорд Ветинари.
— Не сме ние — с кух глас отвърна Архиканцлерът.
Патрицият забеляза накъде гледа той.
Ножът вече имаше формата на опънат лък.
Лорд Ветинари зашари с поглед и откри в тълпата капитан Докси от дневната смяна на Градската стража.
— А вие не можете ли да направите нещо?
— Ъ-ъ… Например, сър? За ножа ли? Ъ-ъ… Ами-и… Защо да не го арестувам, че се е огънал?
Патрицият сърдито разпери ръце.
— Така, значи! Не е магия! Не е заради боговете! Не е виновен никой от вас! И кой ще прекрати това безредие? Към кого да се обърна?
След половин час малкото стъклено кълбо бе изчезнало. Никой не забеляза. Все така става.
Госпожа Кейк знаеше към кого да се обърне.
— Там ли си, Човеко Колкото Кофа? — попита тя.
Наведе се за всеки случай.
Писклив сприхав глас се изцеди от въздуха.
— Къде беше досега? Тука няма място да се обърнем!
Госпожа Кейк си прехапа устните. Толкова незабавен отговор подсказваше, че нейният водач в света на духовете е крайно разтревожен. Когато нищо не обременяваше мисълта му, прекарваше поне пет минути в дърдорене за бизони. И все вмъкваше думички като „уум“, „хау“ и „вога“ в разговора.
— Какво искаш да кажеш?
— Да не е имало голяма катастрофа? Или чума, дето натръшква хората за десет секунди?
— Не ми се вярва.
— Щото тука е страшна тъпканица, да знаеш. И какво подмята всички неща във въздуха?
— Не те разбирам.
— Млък, бе, млък, опитвам се да говоря с дамата! Ей, вие, може ли по-тихо? О, тъй ли било? Ще ми се репчиш, а?
— Човеко Колкото Кофа!
— Аз ли съм див езичник, бе? А знаеш ли какво ще ти рече тоя див езичник? Я виж ти! Слушай, бе, аз съм тука от стотина години! Хич няма да търпя такива приказки от типче, дето още не е изстинало! Е… дотук бях с търпението…