Выбрать главу

Гласът стихна.

Госпожа Кейк стисна зъби.

Гласът се завърна.

— … тъй ли, а? Тъй ли? Може и да си бил грамаден мъжага приживе, приятелче, ама тука си чаршафче с дупки! Брей, не ти харесвало да те наричам тъй…

— Мамо, той пак ще се сбие — вметна Людмила, свила се уютно до кухненската печка. — Винаги нарича „приятелче“ онзи, когото ще цапардоса.

Госпожа Кейк въздъхна.

— Ако съдя по пререканията, този път ще трябва да се бие е мнозина — добави Людмила.

— Ох, добре. Иди да ми донесеш ваза. Но да е от по-евтините.

Мнозина подозират но малцина са осведомени, че всяка вещ има безтелесна форма, която след края на предмета замалко се пренася в проветривата пролука между световете на живите и на мъртвите. А това е важно.

— Не тази, моля те. Остана ми за спомен от баба ти.

Това призрачно съществуване не трае дълго, когато няма съзнание, стараещо се да го поддържа, но може и да ти послужи, ако действаш по-решително…

— Тази може. Никога не съм й харесвала шарките.

Госпожа Кейк пое оранжевата ваза, нацвъкана с божури, от лапите на своята дъщеря.

— Човеко Колкото Кофа, там ли си още?

— … ще те накарам да съжаляваш, че си умрял, хленчещо…

— Дръж!

Тя стовари вазата върху печката и я натроши на парченца.

След миг дочу звук от Отвъдното. Ако безплътен дух бе цапардосал друг безплътен дух с призрака на ваза, звукът напълно съответстваше на случката.

— Тъй бива — зарадва се Човекът Колкото Кофа. — Мога да си поискам още неща от нея, ясно?

Двете дами Кейк — майката и косматата дъщеря, се спогледаха.

Гласът на Човека Колкото Кофа преливаше от самодоволство.

— Малко се посдърпахме кой да командва — сподели той. — Изяснихме си отношенията, тъй да се каже. Госпожо Кейк, тука си имаме проблеми. Претъпка се като чакалня…

Надигна се пронизителна врява от други безплътни гласове:

— … бихте ли предали на господин…

— … кажете й, че има кесия с монети на една издатинка в димоотвода…

— … Агнес не бива да получи сребърния сервиз, щом говори такива неща за нашата Моли…

— … нямах време да нахраня котката, не може ли някой да се отбие…

— Я да млъквате! — пак се намеси Човекът Колкото Кофа. — Представа си нямате, а? Тъй ли подобава да говорят духовете? Трябвало някой да нахрани котката! А къде остана „Много съм щастлив тука, чакам те по-скоро“?

— … слушайте, ако дойде още някой, ще си стъпваме по главите…

— Не е в туй работата. От мен да го знаете. Щом си дух, има си задължителни лафове. Госпожо Кейк…

— Слушам те.

— Трябва да кажете на някого какво става тука.

Кристалното кълбо избледня.

— Ама че работа! — възкликна Людмила.

— На никакви жреци нищичко не казвам — заяви непреклонно госпожа Кейк.

Не го каза, защото странеше от религията. Напротив, вече намекнахме, че госпожа Кейк беше изключително запалена по религията. В града нямаше храм, църква, джамия или побити камъни, където да не се е отбивала. Затова свещенослужителите се бояха от нея дори повече отколкото от някоя епоха на просвещението. Самата поява на ниската трътлеста фигура на госпожа Кейк пред прага на храма стигаше, та да млъкне жрецът насред проповед, сякаш внезапно го е споходила смъртта.

Тъкмо във въпроса за смъртта беше разковничето на проблема. Всички изповедания имаха много строги възгледи за събеседването с покойниците. Госпожа Кейк също имаше много строги възгледи по въпроса. Те твърдяха, че е грешно. Тя отвръщаше, че е проява на елементарна любезност.

Така обикновено се стигаше до разгорещени теологически спорове и накрая госпожа Кейк им „набиваше ума в главите“ според любимия и израз. Вече бе успяла да набие ум в толкова глави из града, че не беше ясно как е останал поне мъничко в собствената й глава. Странно, но колкото и ум да набиваше из разни глави, наглед толкова повече се завъждаше у нея.

Имаше проблеми и с Людмила. Покойният господин Кейк — мир на праха му — дори не бе подсвирквал към пълна луна през целия си живот. Затова госпожа Кейк таеше мрачни подозрения, че Людмила е атавизъм от далечното минало на планинския си род или пък се е заразила с малко генетика като дете. Освен това госпожа Кейк помнеше ясно уклончивите подмятания на своята майка как на прачичо Еразъм понякога му поднасяли гозбите под масата. Каквато и да беше причината, Людмила си оставаше благопристойна млада дама през три седмици от всеки четири и много възпитано вълкоподобно създание през четвъртата.