— Естествено, гадникът му с гадник! — ядоса се Деканът. — Номерът му мина и в Куирм, и в Сто Лат. Щеше да му се размине и в Псевдополис, но някой го разпознал. Така нареченият господин Изумителния Морис и неговите Учени гризачи!
— Я не се опитвайте да отплесвате разговора встрани — сгълча ги Ридкъли. — Ще извършим Ритуала на Ашк-Ент, разбрахме ли се?
— И ще призовем Смърт — смотолеви Деканът. — Ох…
— Сега пък да не намериш кусури на Смърт? — сопна се Ридкъли. — Професионалист. Има да върши работа. Честно и почтено. Не шикалкави, ами кара направо. Поне той ще знае какво става.
— Ох… — пак изпъшка Деканът.
Доближиха портата. Госпожа Кейк се изпречи пред Архиканцлера.
Веждите на Ридкъли се извиха като дъга.
Не беше от хората, които извличат някакво смахнато удоволствие от грубото и безцеремонно държание с жените. Иначе казано, той се държеше грубо и безцеремонно абсолютно с всекиго, независимо от пола му. И това беше справедливо посвоему. А ако последвалият разговор не бе протекъл между дама, която чува казаното от събеседника няколко секунди предварително, и мъж, който поначало не слуша какво му говорят, всичко би могло да продължи по коренно различен начин. Или пък не.
Госпожа Кейк започна с отговор:
— Не съм ти „добра ми жено“!
— А коя си ти, добра ми жено? — попита Архиканцлерът.
— Не можете да говорите така с една достопочтена дама! — заяви госпожа Кейк.
— Няма от какво да се обиждаш — помъчи се да я укроти Ридкъли.
— Брей, откъде накъде реши, че можеш да ме обидиш? — заяде се госпожа Кейк.
— Госпожо, а защо ми отговаряте, преди да съм ви попитал нещо?
— Какво?
— Как какво?
— Моля?
Вторачиха се един в друг, затънали в пълна словесна безизходица. Но госпожа Кейк се опомни.
— Пак това ясновидство в неподходящи моменти — сети се тя, бръкна си в ухото и завъртя пръста си със скърцане. — Вече всичко е наред. Причината да дойда е…
Но на Ридкъли му дойде до гуша.
— Ковчежнико, дай на тази жена едно пени и я отпрати, разбра ли?
— Какво?! — възкликна госпожа Кейк, на секундата изпаднала в неописуема ярост.
— Много се развъдиха тия навлеци — подхвърли Ридкъли на Декана, докато се отдалечаваха.
— Всичко е от бремето и несгодите на градския живот — отбеляза Старшият наставник. — Четох за това някъде. Затова на хората им избиват чивиите.
Шмугнаха се през малката вратичка в едното крило на портата и Деканът я затръшна под носа на госпожа Кейк.
— Той може и да не дойде — промърмори Старшият наставник на минаване през квадратния двор. — Не се вясна за прощалното празненство на горкия стар Уиндъл.
— За Ритуала ще дойде — обеща Ридкъли. — Щото все едно не само му изпращаме покана, но и пишем „Отговорете, моля“.
— А, добре — отдъхна си Ковчежникът. — Значи ще си пийнем по чаша шери с него.
— Я да млъкваш!
В Сенките има една тясна крива уличка. Това бездруго е най-осеяният е тесни криви улички квартал в целия изпълнен с тесни криви улички град.
По уличката се търкулна нещо малко и блестящо. Скоро се скри в мрака.
След малко се чу тихо подрънкване на метал.
Атмосферата в кабинета на Архиканцлера се вледени забележимо.
В един миг Ковчежникът изписука:
— Може да е прекалено зает, а?
— Млъкни! — в хор го скастриха другите магьосници.
Нещо се случваше. Подът в надрасканата върху пода тебеширена октограма се покриваше със скреж.
— Досега не е било така — оплака се Старшият наставник.
— А бе, всичко подкарахме накриво — отчаяно промълви и Деканът. — Трябваше да има свещи, врящи котлета, нещо да се пържи в тигели, да се вижда искрящ прашец, да се разнасят цветни пушеци…
— За Ритуала не са нужни подобни глупости — остро възрази Ридкъли.
— За Ритуала може и да не са, ама аз имам нужда от тях — смотолеви Деканът. — Като го правим без задължителните атрибути, все едно си сваляме дрехите, за да се изкъпем.
— Аз тъкмо тъй правя — троснато заяви Архиканцлерът.
— Хъм-м… Е, всеки си има разни навици, но някои от нас искат да се държат на равнището на положението си.
— Той да не е излязъл в отпуск? — вметна Ковчежникът.
— Да, бе! — ухили се язвително Деканът. — Излежава се на някой плаж, а? Пийва коктейлчета с лед и носи шапка с надпис „Целуни ме веднага“?!
— Стига, де, стига! — изсъска им Старшият наставник. — Нещо се появи.
Над октограмата се мярна неясен закачулен силует. Трепкаше, сякаш го виждаха през свръхпрегрят въздух.
— Това е той — заяви Деканът.
— Ами! — не се съгласи Лекторът по съвременни руни. — Виждам само сива ро… и вътре няма ни…