— Мразя адвокатите — обади се гласът изпод стола.
Отекваше печално. Уиндъл се помъчи да прибере краката си под своя стол.
— Беше напълно приличен замък — възрази Дорийн.
— Ами, беше си скапана купчина мухлясал камънак — упорстваше Артър.
— Имаше чудесен изглед.
— Вярно. През всяка стена — не отрече Артър, но сякаш спусна преграда пред предъвкването на темата. — Да се бях сетил още преди да отидем да го разгледаме. Е, бързичко си тръгнахме, нали разбирате? Викам си: „Ама че работа, прахосах четири дни залудо тъкмо в сезона на големите продажби.“ Повече не се тюхках. И докато се опомня, събуждам се в тъмен сандък, накрая напипвам кибрита, паля клечка и виждам някакво картонче на една педя от носа си. Беше написано…
— „Няма полза да се излежаваш“ — гордо вмъкна господин Шу. — Беше един от първите ми опити.
— Не зъм виновна за нищо — вирна нос Дорийн. — Ти зе беше вкочанязал от три дни.
— А жрецът как се стресна… Да не ви разправям — продължи Артър.
— Ха! Свещеници! — изсумтя Шу. — Всички са еднакви. Все те уверяват, че ще живееш и след смъртта, но я се опитай да го направиш наистина и им погледни физиономиите!
— Не обичам и свещеници — избоботи гласът изпод стола.
Уиндъл вече се питаше дали някой от другите го чува.
— Няма да забравя скоро оная гримаса на преподобния Уилиджери — мрачно сподели Артър. — Ходех в този храм от трийсетина години. Хората ме уважаваха. А сега щом дори си помисля да престъпя прага на някое светилище, пронизва ме болка в целия крак.
— И изобщо не беше нужно той да изприказва всички онези думички, когато те видя да буташ капака на ковчега — оплака се Дорийн. — Ама че жрец! Не би трябвало дори да знае такива думи.
— Харесваше ми в онзи храм — печално си призна Артър. — Поне имах с какво да си запълня срядата.
Уиндъл се чудеше как Дорийн успява ту да включи, ту да изключи акцента си.
— И вие ли сте вампирка, госпожо Уинк… моля да ми простите… графиньо Несерато? — осведоми се учтиво.
Тя се засмя.
— Няма зъмнение.
— Вампирка по брак — уточни Артър.
— Възможно ли е? — изненада се Уиндъл. — Заблуждавах се, че ухапването е задължително.
Гласът под стола се закиска.
— Що пък да хапя жена си след трийсет години брак? Хич не съм си го и помислял — завъртя глава Артър.
— Всяка съпруга трябва да споделя увлеченията на съпруга си — заяви Дорийн. — Това прави зъвмезтния живот интерезен.
— Че кому е притрябвал интересен съвместен живот? Никога не съм казвал, че искам да е интересен. Ей това им е сбъркано на днешните хора — искат и разни неща като брака да са им интересни. Пък и вампирството не е увлечение — завайка се Артър. — Хич не е толкова увлекателно, колкото разправят. Не мога да излизам навън денем, не мога да хапна чесън, не мога и да се обръсна свястно…
— Но защо да не можете… — озадачи се Уиндъл.
— Щото няма как да припаря пред огледало — напомни Артър. — Очаквах поне превръщането в прилеп да е забавно, ама совите из тоя град са същински ужас, от мен да знаеш. А пък като опре до… сещаш се… онова с кръвта… уф…
— Арторе никога не зе е чувзтвал зпокойно при запознаването з нови хора — вметна Дорийн.
— Най-лошо е, че трябва да се разкарвам с вечерно облекло през цялото време — прецени Артър и изгледа косо Дорийн. — Не ми се вярва, че е чак толкова задължително.
— Много е важно да зе държим на равнището на положението зи — отби атаката тя.
Освен акцента на пресекулки, тя бе решила да допълва фрака на Артър според представите си за външността на една вампирка — черна рокля по тялото, дълга черна коса, вдигната над главата, и придаващ извънредна бледност грим. Природата я бе създала дребничка и пълна, имаше къдрава коса и розови бузки. Противоречието се набиваше на очи.
— Да си бях останал в онзи ковчег — изхленчи Артър.
— О, не — скастри го господин Шу. — Това е най-лесно. Артър, движението има нужда от хора като теб. Трябва да даваме пример. Спомни си нашия девиз.