Но тази стая не се различаваше много от гробниците на крале, които жадуват да отнесат всичко свое в отвъдното.
Бил Порталски седеше, отпуснал пръсти на коленете си, и разглеждаше.
Първо се вторачи в украшенията. Повече чайници, отколкото би могъл да си представи на едно място. Порцеланови кученца с облещени очички. Шантави поставки за сладкиши. Разнокалибрени статуйки и шарени чинии с весели надписи по тях: „За спомен от Куирм с пожелания за здраве и щастие.“ Покриваха всяка равна повърхност в напълно демократичен хаос. Затова един доста скъп антикварен свещник от сребро стърчеше до пъстро порцеланово кутре, захапало кост и застинало с изражение на криминален идиотизъм.
Стените не се виждаха под окачените картини. Повечето бяха в оттенъци на сивото и калнокафявото и изобразяваха обезверен от живота добитък на мъгливи и подгизнали от влага ливади.
Всъщност и мебелите се различаваха трудно в изобилието от вещи, но от това стаята не губеше нищо. С изключение на двете кресла, пъшкащи под тежестта на дантелените покривчици за облегалки, останалото май нямаше друго предназначение, освен да побира безполезните премети. Накъдето и да се обърнеше, виждаше масички с тънки крачета. Подът беше покрит с парцалени черги. Личеше, че някой много е обичал да прави парцалени черги. Но над всичко и около всичко се просмукваше миризмата.
Тук миришеше на безкрайни скучни следобеди.
Върху покрита с плат поставка в ъгъла имаше един голям дървен сандък, а до него два по-малки. Бил Порталски си рече, че тези трябва да са прочутите сандъци с имането.
Най-сетне и тиктакането проникна в неговия слух.
Зърна часовник на стената. Преди време някому бе хрумнала уж забавната идея да изработи часовник като сова. С люлеенето на махалото очите на совата шареха наляво-надясно. Може би страдащите от тежка оскъдица на развлечения се бяха заблуждавали, че това е смешно. Не след дълго и гледащият започваше да върти очи от съчувствие.
Госпожица Флитуърт нахълта с отрупан поднос в ръце. Разшета се — изпълни алхимическата церемония по сипването на чая, намаза с масло препечени филийки, подреди бисквитки в чиния, сложи щипците в съдчето със захарните бучки…
Накрая се намести в креслото. И с глас, сякаш е отдъхвала блажено поне двадесет минути, изчурулика:
— Е… много е приятно, нали?
— ДА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Напоследък рядко имам повод да отворя дневната.
— РАЗБИРАМ.
— Особено откакто загубих баща си.
Частица от секундата Бил Порталски се питаше дали не е загубила баща си някъде из дневната. Може би е свърнал в грешна посока между всички тези украшения. После обаче си спомни какви чудати изрази са присъщи на хората.
— АХА…
— Обичаше да седи в креслото, където си ти сега, и да чете алманаха.
Бил Порталски прерови паметта си.
— БЕШЕ ВИСОК МЪЖ — престраши се накрая. — С МУСТАЦИ, НАЛИ? И МУ ЛИПСВАШЕ ВЪРХЪТ НА ЛЯВОТО КУТРЕ.
Госпожица Флитуърт се взря в него над ръба на чашата си.
— Познаваше ли го?
— ДОКОЛКОТО СИ СПОМНЯМ, СРЕЩНАХМЕ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.
— Изобщо не ми е споменавал за теб — намуси се госпожица Флитуърт. — Поне не и с името Бил Порталски.
— И АЗ НЕ ВЯРВАМ ДА МЕ Е СПОМЕНАВАЛ — бавно изрече Бил Порталски.
— Добре, добре, няма нищо — помирително промълви тя. — Знам ги тия истории. И татко се занимаваше по малко с контрабанда. Стопанството не е голямо. Не може да се живее прилично с туй, дето отглеждаме. А той често повтаряше, че човек се оправя както смогне. Сигурно и ти си вършил нещо подобно. Вече те огледах хубавичко. Знам, че си вършил такива работи.
Бил Порталски се замисли дълбоко.
— ДА, ЗАНИМАВАХ СЕ С ПРЕНОС И ПРЕВОЗ.
— Досещах се. Бил, ти имаш ли семейство?
— ДЪЩЕРЯ.
— Много мило.
— ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ ПОДДЪРЖАМЕ ВРЪЗКА.
— Колко жалко — от сърце отвърна госпожица Флитуърт. — Тук имахме и весели мигове, но беше отдавна. Е, когато моят младеж беше жив, разбира се.
— СИН ЛИ ИМАТЕ? — реши да попита Бил Порталски, който изтърва нишката на разговора.
Тя го прониза с поглед.
— Я си спомни, че съм госпожица. А в нашия край се отнасяме сериозно към тия неща.
— МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИТЕ.
— Не, за годеника си говоря, казваше се Руфус. Беше контрабандист като татко. Само че не толкова печен, признавам. Повечко си падаше по разни жестове. Носеше ми какви ли не дреболии от чужди страни. Накити и джунджурийки. И с него ходехме на танците. Помня, че имаше чудни прасци. Харесвам мъже с добре оформени крака.
Тя поседя вторачена в огъня.
— И… един ден той не се върна. Тъкмо преди да се оженим. Татко проклетисваше, че не бивало и и да помисля да ходи през планините, когато наближава зимата. Но аз знаех, че искаше да ми донесе хубав сватбен подарък. Пък и да изкара още пари, за да угоди на татко, защото татко не беше много склонен да…