Госпожица Флитуърт хвана машата и разръчка горящите дърва по-свирепо, отколкото заслужаваха.
— Между другото, разни хора пускаха слухове, че забягнал във Фарфири или Анкх-Морпорк, но не вярвам, че е постъпил тъй.
Тежкият й поглед сякаш го прикова към креслото.
— А ти какво би рекъл, Бил Порталски?
Той много се възгордя, че откри и втория скрит въпрос в думите й.
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, ПЛАНИНАТА ЧЕСТО Е МНОГО КОВАРНА ПРЕЗ ЗИМАТА.
Пролича, че й олекна.
— И аз тъй казвам. А знаеш ли какво си помислих, Бил Порталски?
— НЕ.
— Беше в деня преди сватбата. Да, де, туй вече го знаеш. Едно от товарните му кончета се прибра самичко, мъжете се качиха горе и се натъкнаха на падналата лавина… И аз си помислих, че е смехория. Че е тъпотия. Ужасна съм, нали? Вярно, после какви ли не други мисли ми минаха през главата, но първо ми шукна, че светът не бива да се държи тъй, сякаш всичко е написано в книга. Нали е ужасно, че си го помислих?
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, САМИЯТ АЗ НИКОГА НЕ СЪМ ХАРЕСВАЛ МЕЛОДРАМИТЕ.
Тя не се заслуша в думите му.
— И си рекох, че животът очаква от мен години наред да се вкисвам из къщата, навлякла сватбената си рокля, докато се побъркам. Туй искаше от мен. Ха! Да, бе! Напъхах роклята в чувала с парцалите и напук на всичко поканихме хората на сватбената закуска, щото е същинско престъпление да хабиш вкусни гозби.
Тя отново нападна ожесточено огъня и прониза госта с остър поглед.
— Казвам ти, винаги е важно да знаеш кое е истинско и кое не е, а ти как мислиш?
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ…
— Кажи.
— ИМАТЕ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА СПРА ЧАСОВНИКА?
Тя вдигна глава и зяпна опулената сова.
— Какво? Аха… Но защо?
— БОЯ СЕ, ЧЕ ЗАПОЧНА ДА МИ ЛАЗИ ПО НЕРВИТЕ.
— Нали не вдига много шум?
На Бил Порталски му се прииска да признае, че всяко тиктакане е като стоварен железен боздуган по бронзов стълб.
— ПРОСТО Е МАЛКО ДРАЗНЕЩО, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— Ами спри го, щом ти пречи, все ми е едно. Навивам го само колкото да има някакъв звук в къщата.
Бил Порталски се изправи облекчен, провря се боязливо през гората от украшения и хвана топката на махалото, оформена като борова шишарка. Дървената сова му се блещеше, а тиктакането спря поне в царството на обичайните звуци. Той обаче долавяше как другаде блъскането на времето продължава несекващо. Как го понасяха хората? Допускаха времето в домовете си, сякаш им е приятел.
Върна се на креслото.
Госпожица Флитуърт се бе захванала да плете настървено.
Пламъците припукваха в огнището.
Бил Порталски се облегна на креслото и впери поглед в тавана.
— Твоят кон доволен ли е?
— МОЛЯ?
— Питам те за коня. Май му харесва да броди по ливадите — подсказа тя.
— ДА, ТАКА Е.
— Тича насам-натам, все едно не е виждал трева.
— ТОЙ ОБИЧА ТРЕВАТА.
— А ти обичаш животните. Личи си.
Бил Порталски кимна. Запасите му от светски реплики, поначало оскъдни, се изтощиха напълно.
Седя мълчаливо още два часа, стиснал страничните облегалки, докато госпожица Флитуърт не спомена, че е време за сън. Тогава той се върна в плевнята и заспа.
Бил Порталски не долови идването му. Но сивият силует вече се рееше пред него в мрака на плевнята.
Незнайно как бе докопал златния животомер.
Рече му: „Бил Порталски, допусната е грешка.“
Стъклото се пръсна. Фини златни секундички заискриха в пространството за миг и опадаха на пода.
Рече му: „Върни се. Трябва да си вършиш работата. Допусната е грешка.“
Силуетът изчезна.
Бил Порталски кимна. Разбира се, допуснали са грешка. Поначало беше очевидно, че има някаква грешка. Знаеше това още от първия миг.
Захвърли работните дрехи в един ъгъл и взе своето наметало от непрогледна тъма.
Е, поне се обогати с преживявания. Но си признаваше честно, че не би искал те да продължат. Сякаш от раменете му падна огромен товар.
Нима животът им наистина е такъв? Да чувстват как мракът ги придърпва полека към себе си?
Как успяваха да го понесат? А те въпреки всичко търпяха и наглед откриваха някаква радост във всичко, макар че логично би било единствено отчаянието. Изумително… Да знаеш, че си нищожно същество, притиснато между два необозрими зъбера от мрак. Как издържаха на този живот?
Явно беше по силите само на онези, които са родени.
Смърт оседла коня си и препусна над полята. Далеч под него житото се люшкаше като море. Госпожица Флитуърт трябваше да си потърси друг помощник за жътвата.