— Господин Пунс, много се разстройвам, ако не съм застанал зад нещо или някого.
— Не можеш ли да се криеш зад друго нещо, не зад мен?
— А вие какво предлагате, господин Пунс?
Уиндъл прехвърли в ума си възможностите.
— Да, може и да се изхитрим — промърмори под носа си, — ако намеря отвертка.
Градинарят Модо бе коленичил и разравяше пръстта около гергините, но изведнъж чу ритмичен шум като от влачене на тежък предмет.
Озърна се.
— Добър вечер, господин Пунс. Още сте мъртъв, както виждам.
— Добър вечер, Модо. Градината има чудесен вид.
— Господин Пунс, някой мъкне врата зад вас.
— Да, знам.
Вратата се местеше полека по пътеката. Като подминаваше Модо, се завъртя неловко, сякаш носещият я се мъчеше да не бъде видян.
— Това е един вид предпазна врага — обясни Уиндъл.
Спря разколебан. Нещо го подразни. Не долови причината, но изведнъж усети някакво объркване, все едно чуваше музикант да свири фалшиво в голям оркестър. Внимателно обмисли гледката пред очите си.
— В какво слагаш бурените?
Модо кимна към предмета до себе си.
— Полезна е, нали? Намерих я до торището. Ръчната ми количка съвсем се потроши и като надникнах случайно, зърнах ей това там…
— Странна измишльотина — поклати глава Уиндъл. — Кому е хрумнало да изработи кошница от тел? И колелцата й са прекалено малки…
— Но е много удобна за бутане, има си дръжка — похвали се Модо. — Чудя се как някому е дало сърце да я захвърли. Господин Пунс, вие как мислите — защо са я изоставили?
Уиндъл се вторачи в количката. Не можеше да се отърве от усещането, че и тя е впила поглед в него.
Внезапно се чу да мърмори:
— Може пък сама да се е дотъркаляла там.
— Сигурно сте прав, господин Пунс! Искала е малко да си отдъхне! Как налучкахте!
— Да, тъй изглежда — невесело смънка Уиндъл.
Излезе през портата в града, до ушите му начесто достигаха чегъртането и тропотът на вратата.
„Ако някой ми бе казал преди месец, че няколко дни след смъртта си ще се шматкам из града, а по петите ми ще върви стеснителен караконджул, скрит зад носена от самия него врата, щях… щях да се смея до полуда.“
„Как пък не! Щях да бръщолевя «А?», «К’во?» и «Говори по-силно, де!». Накрая нищичко нямаше да разбера.“
До краката му някой излая.
Едно куче го гледаше втренчено. Огромно куче. Всъщност единствената причина да прилича на куче, а не на вълк, беше всеизвестният факт, че в градовете няма вълци.
То му намигна. Уиндъл се сети: „Пълнолунието мина снощи.“
— Лупин, ти ли си?
Кучето кимна.
— Сега можеш ли да говориш?
Кучето завъртя глава.
— Е, как си в момента?
Лупин успя да размърда рамене.
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Същото движение, изразило почти членоразделно думите: „Защо не? С какво друго да се занимавам?“
„Ако някой ми бе казал преди месец, че няколко дни след смъртта си ще се шматкам из града, а по петите ми ще върви стеснителен караконджул, скрит зад носена от самия него врата, и ще ме придружава точната противоположност на върколак, щях… все пак вероятно щях да се смея до полуда. След като го накарам да повтори едно и също поне десетина пъти, де.“
Смърт на мишките събра последните си клиенти, повечето обитавали доскоро сламения покрив, и ги поведе през пламъците натам, където отиват след кончината си добрите плъхове.
Учуди се, когато подмина горяща фигура, пробиваща си със сила път през непоносимо горещата бъркотия от срутили се греди и пропадащи подове. Фигурата се качи по запалената стълба, извади в движение нещо от останките на дрехите си и грижливо го стисна със зъби.
Смърт на мишките не дочака края на случката. От една страна, беше стар колкото първия протоплъх, но от друга — възникна само преди ден. Още налучкваше задълженията си в ролята на Смърт. Пък и вероятно се досещаше, че глухото боботене, клатещо къщата, е от кипналата в буретата ракия.
Лошото на ракията е, че не кипи особено дълго.
Огненото кълбо разпръсна отломки от къщата на километър околовръст. Ослепително бели пламъци изригваха от доскорошните врати и прозорци. Горящи дъски летяха с бръмчене. Някои нападаха по съседните покриви и подпалиха нови пожари.
На мястото на кръчмата остана зарево, от което очите се насълзяваха.
После в сиянието се появиха мънички тъмни петна.
Раздвижиха се, сляха се и оформиха очертанията на висока фигура, понесла нещо в ръцете си.
Мина през опърлената тълпа и закрачи по хладния тъмен път към стопанството. Зашеметените хора се надигнаха и я последваха като опашка на мрачна комета.
Бил Порталски се качи по стъпалата в спалнята на госпожица Флитуърт и сложи детето на леглото.