— ТЯ МИ КАЗА, ЧЕ НЯКЪДЕ НАБЛИЗО ИМА АПТЕКАР.
Госпожица Флитуърт разблъска навалицата на площадката пред вратата.
— Да, има един в Чамбли. Но можем да повикаме вещица от Ланкър.
— НИКАКВИ ВЕЩИЦИ. НИКАКВА МАГИЯ. ПОВИКАЙТЕ АПТЕКАРЯ. ВСИЧКИ ДРУГИ ДА СИ ВЪРВЯТ.
Не беше предложение. Дори не беше заповед. Беше неоспоримо описание на най-близкото бъдеще.
Госпожица Флитуърт размаха тънката си ръка пред лицата на хората.
— Хайде, всичко свърши! Къш! Нямате работа в моята спалня! По-живо, излизайте!
— Ама той как успя? — обади се някой от стоящите по-назад. — Никой не би могъл да излезе оттам жив! Нали всички видяхме как гръмна!
Бил Порталски бавно завъртя глава към човека.
— СКРИХМЕ СЕ В МАЗЕТО.
— Ето! Разбрахте ли сега? — сопна се госпожица Флитуърт. — В мазето. Много разумно.
— Но в кръчмата нямаше… — подхвана скептикът и млъкна.
Бил Порталски бе съсредоточил погледа си само в него.
— Вярно, бе. В мазето. Хитро, хитро.
— Много хитро — подчерта госпожица Флитуърт. — А сега се разотивайте.
Не я чу как се качи обратно по стъпалата с купа студена вода и кърпа. И тя можеше да ходи тихо като котка, когато поискаше.
— Родителите й скоро ще дойдат да я видят. Майка й припадна, пък Големия Хенри от мелницата просна баща й, за да не скочи в огъня. Но щом се опомнят, ще довтасат направо тук — Наведе се и избърса челото на момиченцето с влажната кърпа. — Тя къде беше?
— КРИЕШЕ СЕ В ЕДИН ШКАФ.
— От пожара?
Бил Порталски вдигна рамене.
— И аз съм изумена, че си я намерил в пламъците и пушека — подхвърли госпожица Флитуърт.
— ДА РЕЧЕМ, ЧЕ ТОВА УМЕНИЕ МИ Е ПРИСЪЩО.
— А по нея няма и един мехур от изгаряне.
Той не обърна внимание на питащия глас.
— ПРАТИХТЕ ЛИ НЯКОГО ДА ПОВИКА АПТЕКАРЯ?
— Да.
— ТОЙ НЕ БИВА ДА ИЗНАСЯ НИЩО ОТТУК.
— Как тъй?
— СТОЙТЕ ДО НЕГО, КОГАТО ВЛЕЗЕ. НИЩО НЕ БИВА ДА СЕ ИЗНАСЯ ОТ ТАЗИ СТАЯ.
— Що за глупости? Кому би хрумнало да изнесе нещо?
— МНОГО Е ВАЖНО. А СЕГА ТРЯБВА ДА ИЗЛЯЗА.
— Къде отиваш?
— В ПЛЕВНЯТА. ИМАМ РАБОТА. МОЖЕ БИ НЕ ОСТАВА МНОГО ВРЕМЕ.
Госпожица Флитуърт се взря в малкото телце на леглото. Вече нищо не разбираше и действаше пипнешком.
— Но тя сякаш е заспала… Какво й е станало?
Бил Порталски поспря на вратата.
— ЖИВЕЕ С ВРЕМЕ НА ЗАЕМ.
Изоставената ковачница се намираше зад плевнята. Никой не бе влизал там от години. Но сега по земята наоколо играеха червено-жълти отблясъци, пулсиращи като сърце.
Чуваха се и удари, равномерни като пулс. При всеки грохот сиянието за миг синееше.
Госпожица Флитуърт се вмъкна през отворената врата. Ако беше склонна да се кълне, щеше да се закълне, че не издаваше никакъв шум, различим в пращенето на огъня и ударите на чука. Въпреки това Бил Порталски се извъртя към нея, стиснал извито острие.
— Аз съм!
Той си отдъхна или поне напрежението му спадна мъничко.
— Какво те е прихванало?
Той се опули към острието в ръцете си, сякаш едва сега го виждаше ясно.
— РЕШИХ ДА НАТОЧА ТАЗИ КОСА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ.
— В един часа през нощта?!
— И НОЩЕМ КОСАТА СИ ОСТАВА ТЪПА, ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ. — Той стовари острието на наковалнята. — НО НЕ МОГА ДА Я НАТОЧА ДОСТАТЪЧНО ДОБРЕ!
— Май си се сгорещил прекалено в пожара — успокои го тя и посегна да хване ръката му. — Пък и на мен ми се вижда остра…
Млъкна. Пръстите й се плъзнаха по костта на ръката му, отдръпнаха се за миг и пак стиснаха. Бил Порталски потрепери. Госпожица Флитуърт не се блещеше прекалено дълго. През седемдесет и петте години на живота си се бе нагледала на войни, глад, безброй болни животни, две-три епидемии и хиляди мънички всекидневни трагедии. Изпаднал в дълбока депресия скелет не влизаше дори в първата десетка на познатите й ужасии.
— А, ти ли си бил…
— ГОСПОЖИЦЕ ФЛИТУЪРТ, АЗ…
— Отдавна знам, че ще дойдеш някой ден.
— МОЖЕ БИ ВИЕ НЕ…
— Между другото почти цял живот все чакам някой рицар на бял кон — ухили се тя. — Ама че шегичка си извъртях сама…
Бил Порталски седна тежко на наковалнята.
— Аптекарят дойде — сети се госпожица Флитуърт. — Каза, че с нищо не може да помогне. Тя била добре. Просто не се буди. Впрочем мина цяла вечност, докато й разтворим пръстчетата на едната ръка. Стискаше много силно.
— КАЗАХ НИЩО ДА НЕ СЕ ИЗНАСЯ ОТТАМ!
— Всичко е наред, по-кротко. Тя още си го държи.
— ДОБРЕ.
— Но какво е онова нещо?
— МОЕТО ВРЕМЕ.
— Моля?
— ВРЕМЕТО МИ. ВРЕМЕТО НА МОЯ ЖИВОТ.
— Прилича на пясъчен часовник за варене на твърде скъпички яйца.