— Госпожо Кейк? — промълви Уиндъл втрещен.
— Тук съм, по-долу — укори го гласът.
Той послушно се наведе.
— Ами аз съм, да — заяви госпожа Кейк.
— С госпожа Кейк ли говоря? — провери Уиндъл.
— Да, бе, знам — отегчи се госпожа Кейк.
— Името ми е Уиндъл Пунс.
— И това знам.
— Между другото съм магьосник…
— Добре, де, но си избърши обувките на изтривалката.
— Мога ли да вляза?
Уиндъл Пунс поспря. Повтори последните реплики в безупречно работещата пилотска кабина на мозъка си. И се усмихна.
— Така си е, да — потвърди госпожа Кейк.
— Случайно да нямате вродено ясновидство?
— Обикновено изпреварвам събитията с десетина секунди, господин Пунс.
Той се подвоуми.
— Трябва да си зададеш въпроса — припряно настоя госпожа Кейк. — Наляга ме страхотна мигрена, когато хората злонамерено не зададат въпрос, на който вече съм отговорила.
— Колко напред в бъдещето виждате, госпожо Кейк?
Тя кимна.
— Е, дотук добре — отбеляза по-сговорчиво и го поведе по коридора към мъничкия хол. — И караконджолът може да влезе, но да остави вратата отвън и да слезе в мазето. Не понасям такива като него да ми се мотаят из къщата.
— Охо, от цяла вечност не съм бил в хубаво мазе! — зарадва се Шлепел.
— Долу има паяци — осведоми го госпожа Кейк.
— Иха-а!
— А ти ще желаеш чаша чай — обърна се тя към Уиндъл.
Друг сигурно би казал „Ще желаеш ли чаша чай“. Но госпожа Кейк не питаше.
— Да, моля — съгласи се той.
— Откажи се от този навик — поклати глава тя. — Ще ти изгният зъбите.
Уиндъл налучка репликата си.
— С две бучки захар, ако може.
— Поносимо е — изтърси тя.
— Имате чудесно подредена къща, госпожо Кейк — побърза да сподели Уиндъл, превключил ума си на по-висока скорост.
— Почина преди десет години.
— Ъ-ъ… — стресна се Уиндъл, но въпросът вече излизаше от устата му: — Господин Кейк в добро здраве ли е?
— Не се притеснявай, понякога си приказвам с него.
— Колко жалко — смънка Уиндъл.
— Бива, щом така ще се чувстваш по-добре.
— Ъ-ъ… Госпожо Кейк, малко се омотах. Бихте ли… изключила… ясновидството си?
Тя кимна.
— Извинявай. Свикнала съм да го оставям включено, тук сме си само аз, Людмила и Човекът Колкото Кофа. Той е призрак — добави. — Знаех, че непременно ще попиташ за него.
— Да, чувал съм, че медиумите имат водачи в света на духовете.
— Той ли? Хич не ми е водач, ами призрак за черната работа. Не понасям забълбукване с карти и таблици с буквички. А от ектоплазмата ме е гнус. Няма да допусна да ми се изсипва в дома. Никога. После не можеш да изпереш килимите. Дори с оцет.
— Тъй ли било… — промърмори Уиндъл.
— И виене не търпя. Нито пък бърникане в свръхестественото. Щото свръхестественото си е противоестествено. Не го понасям.
— Ъ-хъм — предпазливо се прокашля Уиндъл. — Но някои биха казали, че да сте медиум е малко… знаете… свръхестествено.
— Какво? Какво?! Няма нищо свръхестествено в мъртъвците. Ама че глупости! Всеки умира рано или късно.
— Надявам се да е тъй, госпожо Кейк.
— Е, какво ще искаш, господин Пунс? Сега не съм ясновидка, трябва ти да ми кажеш.
— Искам да знам какво става.
Под краката им нещо изтрополи, до ушите им слабичко долетя щастливият глас на Шлепел:
— Леле, има и плъхове!
— Отидох и се опитах да обясня на вашите магьосници — надменно подхвана госпожа Кейк. — Но никой не щеше и да чуе. Знаех си, че няма да ме изслушат, но трябваше да се опитам, иначе нямаше как да знам.
— С кого говорихте?
— С огромния, дето има червена дреха и мустаци, все едно е нагълтал котарак.
— А, това е Архиканцлерът — не се усъмни нито за миг Уиндъл.
— Имаше и един грамаден дебелак. Ходи като паток.
— Трябва да е Деканът.
— Позволиха си да ме нарекат „добра ми жено“. И ми казаха да си гледам работата. Защо пък да помагам на магьосници?
— Опасявам се, че те почти никога не слушат какво им се говори. И аз не слушах цели сто и тридесет години.
— И защо?
— Предполагам, за да не чуя какви безсмислици дърдоря. Но какво става, госпожо Кейк? На мен можете да кажете. Макар да съм магьосник, вече съм и мъртвец.