— Къде има телена кошница на колеща? — в хор попитаха магьосниците.
Ридкъли се огледа.
— Бях готов да се закълна…
Пак долетя писък.
Архиканцлерът се изправи припряно.
— Напред, приятели! — призова и закуцука героично.
— Но защо всеки се втурва, щом чуе смразяващ кръвта писък? — недоволстваше Старшият наставник. — Това противоречи на здравия разум.
Излязоха в тръс на двора.
Насред древната морава се мъдреше заоблена тъмна купчина. Смрадни изпарения се издигаха на тънки струйки от нея.
— А това какво е?
— Нали не виждаме торище точно на моравата, а?
— Модо много ще се огорчи.
Деканът се взря по-зорко.
— Ъ-ъ… особено защото тъкмо неговите крака сгърчат отдолу…
Купчината се завъртя към Магьосниците със звука „глоп-глоп“.
И помръдна.
— Тъй, да видим… — Ридкъли потри ръце обнадежден. — Хора, кой от вас си носи някакво заклинание в момента?
Магьосниците смутено се потупваха по джобовете.
— Е, както сме загазили, аз ще отвлека вниманието на торището, а Ковчежникът и Деканът да издърпат Модо.
— Ами добре — неохотно промълви Деканът.
— Как се отвлича вниманието на торище? — заяде се Старшият наставник. — Откъде накъде то може и да внимава?
Ридкъли си свали шапката и предпазливо доближи купчината.
— Ей, боклук! — изрева могъщо.
Старшият наставник изпъшка и закри очите си с длан.
Архиканцлерът размаха шапката си пред купчината.
— Разложен отпадък!
Купчината се хвърли към шапката.
— Бунище нещастно! — кресна Ридкъли.
— Е, де, чак дотам ли ще… — слиса се Лекторът по съвременни руни.
Деканът и Ковчежникът се прокраднаха напред, хванаха краката на градинаря и задърпаха. Модо се изсули изпод купчината.
— Прояло му е дрехите! — установи Деканът.
— Но той добре ли е?
— Още диша — зарадва се Ковчежникът.
— И ако има късмет, простил се е с обонянието си — добави Деканът.
Торището пак налетя към шапката на Архиканцлера. Чу се „глоп“. Върхът на шапката изчезна.
— Ей, вътре още имаше към половин бутилка! — разяри се Ридкъли.
Старшият наставник го сграбчи за ръката.
— Архиканцлер, да се махаме!
Купчината се завъртя и подгони Ковчежника. Магьосниците заотстъпваха.
— Нали е невъзможно да притежава разум? — плахо се обади Ковчежникът.
— Това торище просто се влачи полека и яде разни неща — сподели наблюденията си Деканът.
— Значи остава да му нахлупим островърха шапка и ще е досущ преподавател в Университета — подсмихна се Ридкъли.
Купчината ги преследваше.
— Не бих казал, че се влачи полека — възрази Деканът.
Всички гледаха с очакване Архиканцлера.
— Бягайте! — заповяда той.
Колкото и масивни да бяха повечето магьосници, стигнаха на скорост до вратата, сблъскаха се, провряха се, затръшваха я и се облегнаха на нея. Мигове по-късно нещо я удари влажно и напористо от другата страна.
— Е, отървахме се — предположи Ковчежникът.
Деканът сведе поглед.
— Архиканцлер, то май минава през вратата — съобщи отмалял.
— Стига глупости, човече, нали сме я затиснали?
— Казах „през“…
Ридкъли вдиша шумно.
— Какво гори?
— Твоите ботуши — просвети го Деканът.
Ридкъли също погледна надолу. Под вратата се разливаше зеленикавожълта локва. Дървото се овъгляваше, каменните плочи на пода съскаха, а неговите подметки от гьон бяха изпаднали в голяма беда. Усещаше как бързичко става по-нисък.
Задърпа трескаво кончовите и със скок от място се озова на сухи плочи.
— Ковчежнико!
— Да, Архиканцлер?
— Дай ми ботушите си!
— Какво?
— По дяволите, човече, заповядвам ти да ми дадеш проклетите си ботуши!
— Но…
— Аз съм твой Архиканцлер!
— Да, но…
— Май и пантите поддават — обади се Лекторът.
Ридкъли се заозърта трескаво.
— Ще се прегрупираме в Голямата зала. А сега ще… отстъпим стратегически на предварително подготвените позиции.
— Че кой ги е подготвил? — озадачи се Деканът.
— Ще ги подготвим, когато отидем там — изскърца със зъби Архиканцлерът. — Ковчежнико! Ботушите! Веднага!
Добраха се до двукрилата врата на Голямата зала в момента, когато другата врата зад тях се разпадна на полусмлени парчета. Вратата на Голямата зала беше несравнимо по-яка. Залостиха я с дебелите резета.
— Разчистете масите и подпрете вратата с тях! — рязко заповяда Ридкъли.
— Но онова чудо яде дърво — напомни Деканът.
От подпряното на един стол тяло на Модо се изтръгна стон. Градинарят отвори очи.