— Късмет в следващия живот — пожела Деканът. — Отбивай се, ако наминеш насам и… сещаш се… ако помниш какъв си бил.
— И не се дръж, все едно не се познаваме, чу ли? — заръча Архиканцлерът.
Уиндъл Пунс кимна дружелюбно. Изобщо не чу какво му казаха, но кимаше по принцип.
Магьосниците като един обърнаха лица към вратата.
Люкчето под дванайсетицата отново се отвори рязко.
— Бим-бам-бум-бом — изцвърча духчето. — Зън-зън, бим-бам-бум.
— Какво?! — стресна се Ковчежникът.
— Девет и половина — обяви духчето.
Магьосниците пак впиха погледи в Уиндъл Пунс. В очите им се четеше намек за укор.
— Ама защо сте ме зяпнали? — недоумяваше той.
Стрелката за секундите продължаваше да скрибуца по циферблата.
— Как се чувстваш? — с все сила попита Деканът.
— По-добре не съм бил — увери го Пунс. — Остана ли малко от… хъм, оня ром?
Струпалите се наоколо магьосници го гледаха как си сипва щедра порция.
— Ей, по-кротко със силните питиета — предупреди го изнервеният Декан.
— Ха наздравичката! — провикна се Уиндъл.
Архиканцлерът потропваше с пръсти по масата.
— Господин Пунс, сигурен ли си?
Уиндъл обаче се беше разпасал.
— А сухарчета има ли? Не че са свястна храна, де. К’во му е хубавото да гониш хляб, препечен като камък, в някакъв бълвоч? Сега ми се хапва от ония прочути наденички в хлебчета на господин Диблър…
Умря в следващия миг.
Архиканцлерът огледа колегите си, отиде на пръсти до инвалидната количка и хвана едната ръка с подути сини вени, за да провери пулса. След малко поклати глава.
— Иска ми се и аз да си отида така — промърмори Деканът.
— Като дърдориш за наденички в хлебчета ли? — уточни Ковчежникът.
— Не. По-късно от предвиденото.
— Я задръжте! — намеси се Архиканцлерът. — Помислете — тъй не е редно. Съгласно традицията самият Смърт идва при кончината на маг…
— Може да е бил прекалено зает — побърза да го прекъсне Ковчежникът.
— Нищо чудно — потвърди Деканът. — Както чувам, в Куирм върлува доста сериозна грипна епидемия.
— А и снощи бушуваше страшна буря. Осмелявам се да предположа, че е имало много разбити кораби — добави Лекторът по съвременни руни.
— Отгоре на всичко е пролет, в планините непрекъснато падат лавини.
— И са плъзнали всякакви болести.
Архиканцлерът замислено си приглади брадата.
— Хъм-м…
Единствено троловете сред всички създания по света вярват, че живите твари се движат заднешком във времето. Щом миналото е достъпно за мисления взор, а бъдещето е скрито от него, значи си се обърнал в грешната посока. Извънредно интересна идея, ако си припомним, че е хрумнала на раса, чиито представители прекарват повечето време, като се налагат взаимно с камъни по главите.
Както и да са застанали всевъзможните същества спрямо времето, поне няма спор, че притежават част от него.
Смърт препускаше в галоп през кълбящите се черни облаци.
Сега и той имаше свое време.
Най-хубавото време в живота си.
Уиндъл Пунс се взираше в тъмата.
— Здрасти! — подвикна той. — Ей? Има ли някой тук? Ама к’во става?
Разнасяше се само далечен жален вой като от вятър в края на тунел.
— Излез, излез, където ще да се криеш — подкани Уиндъл, а гласът му трепкаше от налудничаво веселие. — Отдавна чаках туй време, правичката да си кажа.
Той плесна с безтелесните си ръце и ги потри с пресилено въодушевление.
— Хайде, размърдай се. Някои от нас трябва да се захващат с новия си живот.
Тъмата остана равнодушна към думите му. Нямаше нито форми, нито звуци. Нищо освен неразличима пустота. Духът на Уиндъл Пунс се понесе в мрака.
После поклати глава.
— Гръм да го удари, тъй хич не е по правилата.
Поразмота се още малко и понеже не откри какво друго може да стори, отправи се към единствения дом, който бе познавал досега.
Същият, обитаван в продължение на сто и тридесет години. Там не бе очакван и срещна упорита съпротива. Трябва да си или непоколебим, или могъщ, за да преодолееш подобна опърничавост, но Уиндъл Пунс бе принадлежал към магьосническото съсловие повече от век. Пък и все едно проникваше с взлом в собствената си къща, в познатия от много години имот. Образно казано, знаеше къде е открехнатият прозорец.
Накратко, Уиндъл Пунс се върна обратно в Уиндъл Пунс.
Магьосниците не вярват в боговете, както повечето хора не смятат за необходимо да вярват, да речем, в кухненските маси. Знаят, че ги има, известно им е, че в тяхното съществуване е заложена определена цел, и вероятно биха се съгласили, че имат място в една добре уредена Вселена. Просто не виждат смисъл да вярват и да повтарят до втръсване „О, велика масо, без която сме загубени“. Впрочем боговете или ги има, независимо дали вярваш в тях, или съществуват само като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и — отново образно казано — да придържаш чинията върху коленете си, вместо да зависиш от масата.