Не знам много за това, което Даяна е правила през всички тези самотни години в Сиена. Но мисля, че е открила нещо ценно и го е оставила в града, за да бъде намерено от вас. Надявам се, че ако някога го откриете, ще си го поделите по равно. Освен това притежаваше собствена къща, а и вярвам, че и съпругът й е бил богат. Ако ви е оставено нещо ценно в Сиена, вероятно ще се погрижите и за скъпия Умберто, нали?
Боли ме, че трябва да ви кажа това, но всъщност далеч не съм богата, както си мислите. Живеех с пенсията на бедния Джим, но когато умра, за вас двете няма да остане нищо, освен дълг. По-разумно е да не го поемате. Вероятно трябваше да ви го кажа по-рано, но се страхувах, че никога вече няма да ви видя.
Иска ми се да знаех повече за съкровището на Даяна. Тя говореше за него понякога, но аз не слушах. Мислех си, че е поредната налудничава история. Но в банката в «Палацо Толомей» има един човек, който може би ще успее да ви помогне. Не мога да си спомня името му обаче. Беше финансов съветник на майка ви. Доколкото си спомням, беше млад човек, така че сигурно е още жив.
Ако решите да заминете за там, не забравяйте, че в Сиена има хора, които вярват в историите на майка ви. Иска ми се да бях внимавала, когато ми ги разказваше. Не споделяйте с никого истинските си имена, освен с човека в банката. Той ще ви покаже къщата. Бих искала да отидете заедно. Даяна също би го искала. Трябваше да го направим много отдавна, но се страхувах да не стане нещо лошо.
Вече знаете, че не съм ви оставила нищо. Но се надявам, че с това мое писмо ще ви помогна поне малко да се справите. Опитвах се да ви предпазя от опасните идеи на майка ви, но сега вярвам, че може и да е имало скрито съкровище. Тази сутрин се видях с господин Трибиани. Наистина не трябваше да живея толкова дълго. Няма да мога да ви оставя нищо, дори спомени. Вечно се плашех, че ще избягате като Даяна и ще се набутате в неприятности. Сега знам, че ще намерите неприятностите, където и да са.
Знам какво означава погледът в очите ви. Майка ви имаше същия. Ако успеете да повярвате, ще бъдете щастливи. Майка ви беше. Умря прекалено рано, а аз живях прекалено дълго. Но знам, че тя беше по-щастлива от мен. Иска ми се да бях живяла като нея. А сега се страхувам, че съм ви попречила. Но сте все още млади. Моля се за вас всеки ден и винаги съм го правила. Господ да благослови невинните ви сърца!“
V.III.
Заключена на върха на кула „Толомей“, Жулиета не знаеше какво става в града под нея. Беше арестувана и затворена още от деня на погребението на Тебалдо и никой нямаше право да я посещава. Доставяха й храна през процеп във вратата на празната стая, но това беше без значение, тъй като тя въобще не я докосваше.
През първите няколко часа от затворничеството си се молеше да я пуснат навън.
— Мила лельо! — умоляваше тя, притиснала мократа си от сълзи буза до вратата. — Моля те, не се отнасяй с мен по този начин! Спомни си чия дъщеря съм! Скъпи братовчеди, чувате ли ме?
Но никой не посмя да й отговори и тя закрещя на стражите и ги прокълна задето се подчиняваха на заповедите на дявол с човешки облик.
Отново никой не й отговори и постепенно изгуби духа си. Изнемощяла от мъка, лежеше на леглото и не можеше да мисли за нищо друго, освен за обезобразеното тяло на Ромео и за собственото си безсилие да предотврати зловещата му смърт. Уплашени слуги се приближаваха до вратата и й предлагаха храна и напитка, но тя отказваше всичко, дори вода, с надеждата да ускори собствената си смърт и да последва любимия си в рая.
Вярваше, че единственото й задължение на този свят бе да напише прощално писмо до сестра си Джианоза. Сълзите й непрестанно размазваха мастилото по пергамента. Накрая обаче се получи съвсем обикновено писмо и тя го скри под една разкована дъска на пода заедно с останалите. И само като си помислеше, колко много я бе интересувал светът преди с всичко прекрасно в него! Сега разбираше, че монах Лоренцо е бил прав. „Простосмъртният свят е от прах“ — казваше той. — „Всичко, върху което стъпваш, се разпада на прах под краката ти. А ако не вървиш внимателно, ще изгубиш равновесие и ще паднеш в бездната.“ Е, сега вече съм в бездната, помисли си тя. Бездна, от която не се чува и една молитва.