„Беше права, а аз грешах. Когато животът те наранява повече от смъртта, не си струва да живееш.“
И така, тя реши да умре, да отказва храна и вода, докато тялото й се предаде и душата й отиде в рая при Ромео. Но на третия ден от гладния й протест, започна да я тормози нова мисъл — къде точно в рая да намери Ромео. Всъщност, тя искрено се страхуваше, че там няма да бъдат заедно.
Макар да не бе абсолютно невинна в Божите очи, все пак бе девственица, а Ромео несъмнено бе оставил след себе си на земята спомени от доста приключения. На всичкото отгоре, на тленните му останки не бяха четени молитви и извършвани погребални обреди, така че той можеше въобще да не отиде в рая. Може би бе прокълнат да се мотае по земята като призрак, ранен и окървавен, докато някой добър човек го съжали и положи трупа му в гроба.
Жулиета седна на леглото стреснато. Ако умреше сега, кой щеше да уреди подходящо погребение на Ромео? Ако Толомей откриеха трупа му, със сигурност щяха да му осигурят всичко друго, но не и блажена почивка. „Не — помисли тя, като най-после протегна трепереща ръка към водата — трябва да остана жива, за да поговоря с монах Лоренцо и да му обясня положението.“
Къде, за бога, беше монахът? В мъката си Жулиета не бе искала да говори с никого, дори със стария си приятел, и изпитваше облекчение, че той не дойде да я види. Но сега сърцето й бе устремено към план, който не можеше да изпълни сама. Ето защо Жулиета бе ядосана на монаха задето не е до нея. По-късно, след като унищожи всичката храна, която успя да намери в стаята, тя се сети, че чичо й вероятно бе забранил на монаха да я посещава.
Жулиета се заразхожда нервно из стаята, като от време на време надничаше предпазливо през дупките в стената, за да отгатне колко е часът. Най-после стигна до извода, че смъртта трябваше да почака. Не защото имаше желание да живее, а защото й оставаха две задачи, които само тя можеше да изпълни. Едната беше да открие монах Лоренцо или друг свят човек, по-склонен да се подчинява на божите закони, отколкото на чичо й, и да го накара да се увери, че Ромео е погребан по християнски. Другата й задача бе да накара Салимбени да страда така както никой друг преди него не бе страдал.
Мона Пия умря в Деня на Вси Светии, след като бе прикована към леглото в продължение на повече от половин година.
Имаше хора, които шепнеха, че горката жена бе останала жива толкова дълго само за да дразни съпруга си, господин Салимбени, чиито нови сватбени дрехи бяха готови още от август, когато се сгоди за Жулиета Толомей.
Погребението се състоя в „Рока ди Тентанано“, непревземаемата крепост на Салимбени във Вал Д’Орсия. Веднага щом хвърли шепа пръст върху ковчега, вдовецът пое енергично към Сиена. Само едно от децата му го придружаваше при завръщането му в града — деветнайсетгодишният му син Нино, вече утвърден герой в „Палио“, чиято собствена майка бе изпреварила Мона Пия в гробницата на Салимбени преди няколко години след същото заболяване — можеше да бъде определено просто като безцеремонно лошо отношение.
Традицията изискваше след подобна загуба да се спазва период на траур, но никой не се изненада, когато видя благородника толкова скоро в града. Салимбени бе прочут с това, че докато другите хора прекарваха няколко дни в мъка по изгубена съпруга или дете, той се съвземаше за няколко часа и никога не изпускаше важна сделка.
Въпреки случайните му подозрителни сделки и неуморното съперничество с Толомей, Салимбени бе човек, на когото повечето хора се възхищаваха. Да, беше амбициозен и се стремеше към политическа власт. Да, уж небрежно подкупваше градските служители, за да си уреди работите. Но в същото време притежаваше нещо, с което малко други благородници можеха да се похвалят — обаяние.
По сбирките винаги бе център на вниманието. А когато решеше да забавлява хората, всички се смееха, дори едва дочули думите му. Щедростта му се харесваше на непознатите, а клиентите му знаеха, че ако спечелиш доверието му, ще бъдеш богато възнаграден. Разбирайки града по-добре от всеки друг, той знаеше кога да даде храна на бедните и кога да се възпротиви решително на правителството. Не беше съвпадение, че обичаше да се облича като римски император в тога от фина вълна, поръбена с алено, тъй като управляваше Сиена като малка империя и всеки, който дръзваше да възрази срещу авторитета му, бе третиран като предател на града.
Познавайки уменията и чара на Салимбени, всички в Сиена се чудеха на продължаващото му увлечение по меланхоличната племенница на господин Толомей. Той стоеше и любезно й се кланяше по време на църковната служба, а тя дори не го поглеждаше. Презираше го не само заради случилото се със семейството й — трагедията й бе обществено достояние — но и защото той бе човекът, прогонил любимия й Ромео от града, след като го обвини в убийството на Тебалдо Толомей.